Тънкият гласец на Елиас прогони страха от съзнанието ѝ и ѝ помогна да разбере какво трябва да направи. Съществото вече стоеше в подножието на скалата, а Ана усети миризмата на разложена плът. В същия миг прогони всички останали мисли от главата си и запя наум.
Не можеше да мисли позитивно, но поне можеше да пее. Съществото спря. Краката му застинаха намясто, а ръцете му се отпуснаха безжизнено надолу. Като робот без батерии.
Когато луната огря виненочервените устни на съществото, сълзите се затъркаляха тихо по бузите на Ана, но тя успя да прогони мисълта, че това е кръвта на баща ѝ. Не можеше да позволи на омразата и ненавистта отново да вземат надмощие. Вместо това продължи със следващия куплет.
Скритата ирония в текста накара тялото ѝ да започне да трепери, но то сякаш вече не бе част от нея. Ана имаше чувството, че стои отстрани и просто го наблюдава как се променя. Превърнала се бе в диригент, който виждаше през очите му и нареждаше на мозъка му да продължи да пее.
Съществото се обърна и си тръгна. Към залива, скалите и тялото на баща ѝ. Не се замисли над случващото се, само го отбеляза.
Изчака половин минута, довърши песента, покри Елиас с одеялото и тръгна надолу към лодката. Луната се жълтееше в една малка локва на скалите, тревата зашептя под краката ѝ и тя съзря…
„Жълтее?“
Луната не може да се жълтее. Извърна глава назад към локвата. Бе мобилният телефон. Той светеше. Без да спира да повтаря куплетите на песента, Ана вдигна слушалката и я постави на корема на Елиас. Страхуваше се, че ако подеме друга песен, ще изгуби концентрация.
Положи Елиас в лодката и се опита да не поглежда назад, докато я буташе надолу към водата. Направи няколко стъпки напред в морето и се качи при сина си. Лодката се плъзна по тъмната набраздена водна повърхност. Ана седна на средната седалка и видя пакетите с храна и тубата с вода. Мокро премляскване разкъсваше тишината, сякаш някой се опитваше да оглозга сурова риба. Долната ѝ челюст затрепери.
„Опита се… Намеренията му бяха добри… Искаше просто… Проклета гнус… Подаде малката кошничка напред…“
Трябваше да продължи да пее. Съществото можеше да плува.
Пусна греблата във водата с треперещи ръце и пое към другата страна на острова. Знаеше, че прави грешка, но нямаше сили да премине покрай съществото и да го види как…
След известно време зад гърба ѝ се виждаше единствено безкрайната синева на морето. Ана отпусна греблата и се сгуши при Елиас. Позволи на емоциите да изпълнят съзнанието ѝ. Спря да бяга и пее.
Южният бриз ги понесе бавно напред, надалеч… Преминаха покрай остров Госкоб, а фарът на Сьодерарм остана зад тях. Окото му премигваше насред водната пустош.
Район Хеден, 22,00
Флора гледаше овъглените тела.
Още онази вечер в градината на Елви си пожела нещо да се случи. Нещо, което да промени Швеция завинаги. Ето че желанието ѝ се сбъдна, но резултатът бе нулев.
Не настъпи никаква промяна.
Страхът породи още страх, омразата пробуди още омраза, а след похода им остана само купчина изгорени тела. Както обикновено се случваше по света.
Видя как нещо се размърда сред телата.
В първия миг реши, че са оцелели като по някакво чудо пръсти, които се опитват да изпълзят на повърхността. След това разбра, че са ларви. От мъртвите тела се подаваха бели ларви. Продължаваше да усеща силната воня от купа въпреки импровизираната маска на лицето си и се дръпна няколко метра назад.
Само седем ларви изпълзяха на повърхността, седем от петнайсет. Явно смъртта бе успяла да прибере останалите.
Знаеше, че ларвите са хора. Не, ларвите олицетворяваха човешкото в хората в достъпна за очите ѝ форма. Както и мнимата ѝ сестра близначка, напълно чужда за човешките термини и слова. Флора го разбра в мига, в който погледите им се сляха.
Другата Флора, с любимите ѝ маратонки, бе просто сила, избрала понятен за хората образ. Единствено куките оставаха непроменени, все пак задачата ѝ бе да жъне и събира. Оставаха непроменени, но не и реални. Просто елемент от картина, която се опитваше да накара хората да разберат.