По-късно един лекар констатира, че Малер страда от исхемия на миокарда и се нуждае от пейсмейкър, който да контролира ритъма на сърцето му. Всичко това се случи в един толкова тежък момент от живота му, че Малер дори се замисли дали да не се остави в ръцете на смъртта, но накрая реши да се подложи на операцията.
По-късно се появи Елиас и Малер за първи път от толкова много години дори се почувства благодарен, че е дарен със сърце. Пейсмейкърът туптеше неуморно и така му позволяваше да се вживее в ролята на дядо, без да се замисля.
Ала сега…
По челото му изби пот и Малер се хвана за сърцето. То биеше поне два пъти по-бързо от обикновено. Очевидно някак си бе успяло да пренебрегне стабилното пулсиране на пейсмейкъра и сега препускаше напред на своя глава.
Малер притисна пръсти до китката си, заби поглед в будилника и започна да отмерва секундите. Пулсът му бе 120. Но не беше напълно сигурен, че го е изчислил вярно. Дори стрелките на часовника сякаш се движеха по-бързо от обикновено.
„Спокойно… спокойно… ще премине…“ Знаеше, че подобни сърдечни пристъпи не са опасни, поне докато не придобиеха екстремна сила. Най-големият враг на пациентите бяха притесненията и страхът. Малер се опита да успокои дишането си, но сърцето му препускаше все по-бързо и по-бързо.
Изведнъж му хрумна нещо и той постави пръсти над пейсмейкъра си, малката метална кутийка, която поддържаше живота му. Не можеше да разбере дали и той туптеше по-бързо от обикновено, но подозираше, че е така — точно като часовника.
Сви се като бебе на дивана. Главата му щеше да се пръсне от болка, сърцето му биеше като лудо и за най-голямо свое учудване осъзна, че не иска да умре. Не. Не и заради някаква машина, която караше сърцето му да блъска до пръсване. Малер се изправи и примижа към светлината на компютърния монитор. Дори и тя бе някак по-силна, а иконите блестяха в размазано бяло.
„Какво да правя?“
Нищо. Не биваше да затормозява сърцето си още повече. Отново легна и притисна животворния си мускул. Сърцето му вече биеше толкова силно, че отделните удари преливаха един в друг като смъртоносен хор от барабани, все по-бързо и по-бързо. Малер затвори очи и зачака кресчендото.
Точно когато си мислеше, че барабанът ще се пръсне и светлината пред очите му ще угасне завинаги, всичко свърши.
Сърцето му се успокои и заби с обичайния си бавен ритъм. Малер остана да лежи неподвижно със затворени очи, после си пое дълбоко въздух и опипа лицето си, сякаш за да се увери, че все още е жив. Лицето му си беше на мястото, макар и мокро от пот. Топлите капки напираха навън от гънките на корема му и го гъделичкаха. Кучето в двора бе спряло да лае.
„Какво беше това?“
Часовникът отново започна да измерва секундите в обичайния си такт, а светът потъна в тишина. Едва сега, когато всичко притихна, Малер осъзна на каква какофония от крясъци и звуци бе станал свидетел преди малко. Облиза солените си устни, присви се и се втренчи в часовника.
„Какво са секундите и минутите… В един миг се раждаме, а в следващия вече ни няма.“
Остана да лежи така около двайсет минути, преди телефонът да зазвъни. Плъзна се на пода и пропълзя до бюрото. Не че краката му не го държаха, просто усещаше, че така е по-добре. Подпря се на стола и вдигна слушалката.
— Малер на телефона.
— Здравей. Луде е. От „Дъндерид“.
— Ааа… Здравей.
— Имам нещо за теб.
Луде бе един от многобройните му информатори от времето, когато Малер все още работеше във вестника. Той бе пазач в болница „Дъндерид“ и понякога чуваше и виждаше неща, за които „бе в интерес на обществеността“ да излязат наяве, както той самият обичаше да се изразява.
— Вече не работя, обади се на Бенке… Бенгт Янсон, той е редактор за нощната смяна на… — каза Малер.
— Слушай сега. Мъртъвците са започнали да се събуждат.
— Какво?
— Мъртъвците. Труповете. В моргата. Оживели са.
— Глупости.
— Сериозно ти говоря. Патолозите ми се обадиха току-що. В истерия са, трябва им помощ.
Малер усети как ръката му автоматично се плъзга по бюрото към тефтерчето, но се спря и поклати глава.
— Луде, успокой се. Осъзнаваш ли какво ми казваш?
— Да, много добре осъзнавам. Но не те лъжа. Наоколо гъмжи от народ, а в подземието цари пълен хаос. Оживели са. Всички до един.