Флора пристъпи напред, без да се замисли, хвана я за раменете и думите сами изплуваха в съзнанието ѝ. Опита се да се абстрахира от всичко останало и се съсредоточи върху мислите си.
„Трябва да си тръгнеш. Веднага.“
Тялото на Ева се извъртя в ръцете ѝ и Флора чу мислите ѝ:
„Не. Искам да живея.“
„Не може. Вратите се затвориха. Имаш само две възможности.“
Флора ѝ изпрати спомена за душите, напуснали телесния си затвор. Тези, които смъртта успя да прибере, и тези, които просто изчезнаха. Дори нямаше нужда сама да подбира думите си, те просто извираха, сякаш някой друг говореше чрез нея.
„Позволи ѝ да те вземе. Трябва да се предадеш.“
Душата на Ева се приближи до повърхността, а жуженето зад гърба на Флора стана непоносимо. Като чайка, която дебне плячката си над морската вода, Рибарят се спусна надолу, за да я прибере.
„Искам да им… кажа довиждане.“
„Направи го. Достатъчно силна си.“
Преди Рибарят да приеме окончателен образ, а Ева да се превърне в негова плячка, душата ѝ излетя от тялото и се втурна напред с невиждана за живите скорост. Флора усети шепота на прелитащия покрай нея живот. Тялото на Ева се строполи в краката ѝ.
„Желая ти късмет.“
Жуженето се отдалечи. Рибарят се втурна след нея.
Улица „Сварваргатан“, 22,30
Давид спеше и сънуваше. Бе затворен в някакъв лабиринт и тичаше през безкрайните му коридори. От време на време стигаше до някоя врата, но тя винаги се оказваше заключена. Нещо го преследваше. Усещаше присъствието му на всеки завой зад гърба си. Знаеше, че нещото носи лицето на Ева, но това със сигурност не беше тя. Явно бе откраднало образа ѝ, за да го подмами по-лесно.
Давид дърпаше вратите, а нещото, същински антипод на любовта, го приближаваше все повече и повече. Най-страшното бе усещането, че е изоставил Магнус някъде зад себе си, че синът му го чака в една тъмна стая, изоставен на произвола на ужасното същество.
Давид тичаше по някакъв безкраен коридор, към поредната заключена врата. Забеляза, че светлината в коридора е различна. Всички останали коридори бяха осветени от стерилни луминесцентни лампи, но не и този. В него се прокрадваше дневна светлина, слънчева светлина. Погледна нагоре, без да спира да тича. Таванът бе изчезнал и над главата му се разкри лятното небе.
В мига, в който хвана дръжката на вратата, знаеше, че тя ще се отвори. Както и стана. Всички коридори изчезнаха и той се озова на поляната до плажа на Кунгсхолмен. И Ева беше там.
Веднага си спомни този ден. Видя голямата оранжева лодка, която се приближаваше по канала. Погледна я, а после се обърна към Ева и я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“.
— Да! Да!
После се отпуснаха на одеялото, прегърнаха се и започнаха да кроят планове за бъдещето. Колко пъти само си казаха „завинаги“, а мъжът от лодката им подсвирна силно с уста. Нямаше съмнение, че отново се бе върнал в този ден. Лодката се приближаваше, само след миг щеше да ѝ зададе въпроса, дори понечи да отвори устни, но Ева пое лицето му в ръце и му заговори:
— Да. Да, но сега трябва да си тръгвам.
Давид поклати глава. Замята се наляво-надясно по възглавницата.
— Не мога да те пусна.
Ева се усмихна, но очите ѝ останаха изпълнени с тъга.
— Един ден отново ще сме заедно — успокои го тя. — След няколко години. Не се страхувай.
Давид отметна одеялото, протегна ръце към тавана на спалнята, а в съня си искаше да я прегърне. В този миг във въздуха се разнесе пронизителен писък.
Поляната, каналът, лодката, светлината и. Ева се сляха в една-единствена точка. Давид отвори очи. Лежеше в леглото на Магнус с широко разтворени ръце. Наоколо се чуваше толкова силно жужене, че му идеше да запуши уши. Звукът идваше от дясната му страна, но колкото и да се мъчеше, не можеше да погледне натам. На корема му лежеше бяла ларва, свита на кравайче.
Стаята се изпълни с аромата на евтин парфюм. Веднага я позна. С крайчеца на окото си зърна нещо розово. Вратът му бе напълно схванат, не можеше да извърти глава и да погледне към Смъртта, приела образа на жената от павилиона. Пред очите му изникна ръка с шарена гривна. На края на пръстите ѝ имаше куки.
„Не! Не!“
Закри ларвата с ръце. Куките спряха на около дециметър от ръката му. Не биваше да го докосват, той бе жив. Ларвата се заизвива и започна да гъделичка дланта му. Усети молитвата ѝ през кожата си.
„Пусни ме.“
Давид поклати глава или поне се опита. Искаше му се да скочи от леглото с ларвата в ръце, да избяга от къщата, от земята, от този свят с безбройните му ограничения. Но бе напълно парализиран от страх, а смъртта буквално стоеше до леглото му. Но не, нямаше да се предаде.