Ларвата започна да се издува под дланта му. Куките изчезнаха бавно от полезрението му. Молитвата стихна, гласът на Ева заглъхна. Над двама им се спусна тъмен мрак. До съзнанието му достигна един последен шепот.
„Ако ме обичаш… трябва да ме пуснеш…“
Давид подсмръкна и вдигна ръце.
— Обичам те.
Ларвата бе ужасно подута и розова на цвят. Приличаше на болна. Сякаш умираше.
„Какво сторих, какво сторих…“
Куките се върнаха. Показалецът се заби в тялото на ларвата и я повдигна. Давид понечи да извика, но не можа.
Кожата на ларвата се сцепи. Смъртта не отдръпна ръката си, сякаш за да му позволи да види какво ще се случи. Отворът стана по-широк и ларвата се превърна в какавида. От цепнатината се показа глава с големината на топлийка.
Пеперудата се измъкна от какавидата и сухата ѝ обвивка изчезна. Насекомото остана за миг върху куката, може би чакаше крилете му да изсъхнат или просто си почиваше, но след това литна с лекота. Давид го проследи с поглед и го видя да изчезва през покрива.
Когато отново сведе поглед, ръката с куките вече я нямаше, а жуженето стихна съвсем. Отново погледна към тавана.
„Няма я.“
Магнус се размърда и прошепна насън:
— Мама.
Давид стана от леглото, като внимаваше да не събуди сина си. Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не искаше детето да го чуе. След това легна на пода в кухнята и плака, докато сълзите му не пресъхнаха, а в душата му не настана пустота. Целият свят отново изгуби смисъл.
„Вярвам ти.“
Щастието му го чакаше някъде там в далечината.
Район Хеден, 22,35
Флора определено промени мнението си.
Напълно естествено бе тялото да има нужда от душа, за да съществува. По-странното бе, че душата се нуждаеше от тяло. От Ева остана само обвивка, която можеше да изгорят или погребат.
„Защо се раждаме? Какъв е смисълът?“
Ето това бе истинската мистерия, а Флора не знаеше нищо за нея. Дори Смъртта не притежаваше отговор. Флора остана в продължение на няколко минути до празното тяло и чу, че в района цари пълен хаос.
„Нямам сили…“
Бе пълен абсурд. Тази сутрин пушеше и говореше с Мая, а сега трябваше да спасява човешки души.
Да ги спасява?
Нямаше никаква идея как да постъпи. Знаеше единствено, че щяха да отидат на специално Място, до което никой жив нямаше достъп. Едва след като пристигнеха там, щяха да могат да го видят с очите си. Знаеше още, че има и друго място, за което никой не биваше да споменава нито дума, никога.
Защо тя? Защо Елви?
„Бабо…“
Минаха най-малко двайсет минути, откакто се обади на Елви. Сигурно вече стоеше при портата. Флора се страхуваше да излезе, но въпреки това се затича надолу по стълбите. Изведнъж се почувства като малко момиченце. Баба ѝ щеше да ѝ обясни всичко.
„Та нали аз знам всичко…“
Животът ѝ се бе променил завинаги.
Площадката беше празна. Не. Старецът без крака продължаваше да пълзи напред. Наоколо цареше пълен покой, но в съзнанието ѝ звучеше същинска какофония от викове, молитви, зов за помощ и ненавист.
Затича се към мъжа, наведе се надолу и сложи ръка на гърба му. Позволи му да се докосне до знанието ѝ, но той не искаше да напусне осакатеното си тяло. Вместо това се завъртя и се опита да хване ръката ѝ. Дори оголи зъби.
„Хайде, идиот такъв, не разбираш ли…“
В гърдите ѝ заклокочи ярост, чувстваше се напълно безсилна. Отскочи назад и усети горчивината и гнева на стареца. Те се сляха с нейните и сякаш започнаха да черпят сили от тях и едновременно с това да ги подхранват. Засили се да го ритне по лицето, но се спря и го остави да пълзи напред.
Флора мина през тунела и изведнъж спря.
Всички мъртъвци бяха напуснали домовете си и вървяха към оградата. Полето бе пълно с хора. Портите бяха широко отворени и през тях се изля цял порой от полицейски коли. Униформените мъже изскочиха навън с извадени оръжия. Мъртвите се опитваха да достигнат до портите, но полицаите ги спираха. Все още не бяха започнали да стрелят, но бе само въпрос на време. На всеки трийсет пробудени се падаше по един полицай.
„Трябва…“
Флора се затича към бушуващата маса от тела. Когато старецът се извъртя към нея и обели зъби, Флора успя да надникне в душата му и усети силен глад. Вече бе изразходвал енергията на собственото си месо и имаше нужда от ново, за да продължи да живее пародийния си живот. Може би щеше да умре от глад, ако не беше яростта на живите, която събуди апетита му. Единственото, което му оставаше, бе да пълзи към източника на тази ярост.