Флора приближи до един млад полицай, заобиколен от пробудени. В следващата секунда усети как волята му отслабва и се хвърли на земята, преди куршумите от пистолета му да започнат да обстрелват мъртвите тела.
Все едно ги замерваше със захар. Изстрелите нямаха абсолютно никакъв ефект, освен че вдигаха ужасен шум. Мъртвите тела потреперваха леко, когато куршумите ги пронизваха, но не се спираха нито за миг и скоро полицаят изчезна под множеството изтънели ръце и крака, облечени в сини дрехи.
Изстрелите вече се чуваха от всички посоки. Флора стигна до портите, мина покрай една полицейска кола и видя как жената зад волана крещи по радиото за подкрепление. Продължи да бяга напред към пътя и след стотина метра видя Елви да бърза по калната пътека.
Все още можеха да чуят изстрелите далеч зад гърба си, същински новогодишен фойерверк. Флора хвана ръката на баба си и промълви:
— Твърде късно е.
Елви я стисна силно и отвърна:
— Поне някой… как можах… аз…
— Нямаше как да знаем — успокои я Флора.
Още два полицейски микробуса заподскачаха през полето към портите. Единият спря до тях и някой свали прозореца.
— Ехо! Нямате право да сте тук!
Флора погледна към портите. Мъртвите се изливаха навън в посока към пътя и града.
— По дяволите! — изрева някой в микробуса. — Скачайте вътре! Бързо!
Флора погледна Елви и мислите им се сляха за няколко секунди. Елви се срамуваше ужасно, че не бе разбрала посланието на Мария. Не се интересуваше какво ще се случи с нея самата, вече беше стара и това бе последният ѝ шанс да се опита да оправи нещата. Флора, от друга страна, знаеше, че животът ѝ се е променил завинаги в онази фатална секунда, когато бе погледнала в очите на Смъртта.
Бяха длъжни да опитат.
Тръгнаха към мъртвите, но в този миг страничната врата на микробуса се отвори, двама полицаи изскочиха навън и ги хванаха.
— Не разбирате ли от дума! Нямате право да сте тук!
Вкараха ги насила в микробуса, някой ги пое и ги задържа намясто. Вратата се затвори, а ключалката изщрака. Микробусът се върна няколко метра назад, а полицаите наредиха на шофьора да направи нова обиколка.
Той ги попита какво имат предвид, а мъжът до него изрисува кръг с ръка в посока към тълпата мъртъвци, които приближаваха към колата. Шофьорът го разбра, изсумтя и даде газ.
Ламарината задрънча под ударите на мъртвите тела, които полетяха на всички страни под напора на автомобила. Флора видя през страничния прозорец как се изправиха отново.
Запуши уши и се отпусна в скута на Елви, но тялото ѝ продължи да усеща ударите по мъртвите тела.
„Всичко свърши — помисли си тя. — Всичко свърши.“
Морето при Оланд, 23,30
За Ана нямаше никакво значение къде се намират. Наоколо не се виждаха никакви острови и дори фарът бе изчезнал зад хоризонта. Носеха се напред по сребристата лунна пътека на безкрайното море. Някъде там бе остров Оланд, а зад него — Финландия. Но това нямаше значение. Сега бяха в плен на морето, единствено на морето.
Вълните докосваха леко корпуса на лодката. Елиас лежеше до нея. Точно това искаше от живота, независимо дали бе редно, или не. Бяха далеч от света и можеха да продължат да плават така цяла вечност.
В този миг една позната мелодия прогони тишината. Бе толкова абсурдна. Сякаш Вселената се опитваше да се пошегува с тях. „Малка нощна музика“. Ана изрови мобилния телефон изпод одеялото. Вярно, че го бе взела, за да има изход, ако попадне в подобна ситуация, но не мислеше, че е възможно някой да успее да ги открие тук, насред нищото.
За миг ѝ се прииска да го хвърли през борда, звукът ѝ пречеше. След това се опомни и го вдигна.
— Да?
В слушалката прозвуча превъзбуден глас.
— Здравейте, казвам се Давид Зетерберг. Търся Густав Малер. Ана се огледа. Екранът на телефона я заслепи и вече не можеше да различи небето от морето. Имаше чувството, че се носят в Космоса.
— Няма го.
— Извинете, просто бях длъжен да му разкажа нещо. Нали внучето му… просто исках да му разкажа нещо.
— Можете да го разкажете на мен.
Ана изслуша разказа на Давид, благодари му и затвори телефона. След това се загледа в Елиас, вдигна го на колене и допря чело до неговото.
„Елиас… Трябва да ти кажа нещо.“
Усети, че детето слуша. Предаде му думите на Давид.
„Няма смисъл да се страхуваш…“
Гласчето му звънна в главата ѝ.