„Сигурна ли си?“
„Да. Напълно. Остани с мен… докато дойде време.“
Усети как телцето му се отпуска в одеялото, напълно мъртво. Елиас се всели в нея.
„Мамо? Как е там?“
„Не знам. Мисля, че ще почувстваш невероятна лекота.“
„Дали ще мога да летя?“
„Може би. Да, мисля, че ще можеш.“
Над морето се разнесе силно жужене, като от приближаващ ферибот, но единствената светлина наоколо идваше от луната и звездите. Жуженето се усилваше все повече и приближаваше лодката. Ана започна да се колебае. Елиас бе в нея, в тялото ѝ, отново, точно като в самото начало. Не искаше да го пусне. В същия момент усети как той се отдалечава все повече.
„Не, не, миличко, прости ми. Не си отивай.“
„Мамо, страх ме е.“
„Не се страхувай. Тук съм.“
Жуженето вече идваше от самата лодка, а Ана видя с крайчеца на лявото си око как някаква сянка закри луната. Някой седеше на края на лодката, но не ѝ позволяваше да погледне натам.
„Мамо, ще се срещнем ли отново?“
„Да, миличко. Съвсем скоро.“
Елиас понечи да ѝ каже още нещо, но думите му изчезнаха в безкрая. Една бяла ларва изпълзя от гърдите му и някаква черна буца се приближи до нея. В края ѝ имаше кука.
Ана пое ларвата в длан и я подържа няколко секунди.
„Винаги ще си в мислите ми.“
След това пусна сина си да си отиде.
Тисенвик/Родмансьо
Май 2002 — декември 2004
Човек не би могъл да постигне много сам. Например да напише книга като тази. Пръстите ми бягаха по клавишите, за да изобразят букви, които се сливаха в думи, но сега бих искал да благодаря на всички, които ми помогнаха с останалото.
На Сюсан Спрьог-Якобсен от Съдебна медицина, Умео, която ми разказа подробно какво се случва с мъртвите тела в земята.
На болничния свещеник Стефан Бендц, с чието съдействие посетих моргата в болница „Дъндерид“, и на Кенет Улсон и Бьорн Хамберг, които ме разведоха и ми помогнаха да напиша главите, чието действие се развива именно там.
На Сара Тенгвал, микробиолог от Линшьопинг, която нарисува пред мен възможен сценарий за пробуждането на мъртвите със сложни думи като „кислородна фосфорализация“.
На Хокан Янсон от вестник „Афтонбладет“, който редактира пасажа с репортажа от гробището.
На Ян-Ерик Петерсон от издателство „Урдфонт“, който имаше смелостта да публикува този роман на ужасите, както и на редактора ми Елизабет Уотсън Старъп, която с истински ентусиазъм не спря да бди над моите езикови упражнения.
На всички, които прочетоха черновата и споделиха с мен наблюденията си: първо на Кристофер Шьогрен и Емма Бернтсон. След това на Юнтан Шьогрен и Мари Кронлунд. На Ева Монсон и Тумас Уредсон. Думите им „Бях като омагьосан. Прочетох я на един дъх“ означаваха много за мен.
Бих искал да отправя специални благодарности и на Аарон Хеглунд и Нилс Шьогрен, които успяха да ме накарат да подобря някои фрагменти от книгата.
И на Мия, разбира се. С теб няма невъзможни неща. Просто няма. На неумолимия ми критик и любимия ми поет. Думите не стигат.
Благодаря!