Малер всъщност долови някакви разтревожени гласове в другия край на линията, но не можа да различи думите им. Нещо се случваше…
— Луде. Хайде да започнем отначало.
Луде въздъхна. Някой извика в далечината: „Проверете в спешното“, а когато Луде отново заговори, устните му бяха буквално допрени до микрофона и гласът му звучеше почти еротично.
— Всичко започна с лудницата покрай електрическия ток. Всички апарати бяха включени, но напълно неконтролируеми. Нали знаеш? За тока?
— Да… да, знам.
— Добре тогава. Значи преди пет минути касапите от подземието се обадиха на регистратурата и помолиха да им пратят няколко пазачи, защото няколко мъртъвци се опитвали да… избягат. Разбираш ли? Пазачите паднаха от смях, голям майтап, но все пак решиха да слязат. И така. След няколко минути те самите се обадиха и заявиха, че се нуждаят от подкрепление, защото всички трупове възкръснали. Още по-голям майтап. Още няколко слязоха долу, като мислеха, че там се вихри някакъв купон. Окей. След това обаче се обади и един лекар и повтори същото… Затова и хирурзите от спешното се запътиха натам.
— Ама — рече Малер, — колко трупа имате там?
— Не знам. Около стотина. Най-малко. Ще дойдеш или не?
Малер погледна часовника. Единайсет и двайсет и пет.
— Да. Да, ще дойда.
— Страхотно. Ще вземеш ли…
— Да, да.
Малер се облече и взе диктофона, телефона и цифровия си фотоапарат, които така и не върна на вестника. Приготви и две хиляди крони за Луде, за всеки случай, и се затича надолу по стълбите, доколкото му стигаше кураж.
Сърцето му все още не го бе изоставило, когато се пъхна в своя форд фиеста. После завъртя ключа и пое на изток. Когато излезе от колелото на булевард „Блакеберг“, Малер се обади на Бенке и го осведоми, че е получил информация за „Дъндерид“ и макар вече да не работи за вестника, е решил да я провери. Бенке го приветства с добре дошъл.
Пътищата бяха съвсем пусти и след като подмина площад „Исландсторет“, Малер полетя със 120 километра в час. Квартал Вестеурт буквално профуча край колата му, а когато приближи моста „Транеберсбрун“, изведнъж си даде сметка какво се случва с него. За първи път от месец насам се чувстваше жив. Почти щастлив.
Град Тебю Шуркбю, 21,05
— Миличко, време е да го спреш. — Елви посочи с пръст към екрана на телевизора. — Това виене направо ме побърква.
Флора кимна, без да сваля очи от екрана, и рече:
— Добре, само да си довърша играта.
Елви остави книгата на Гримберг14 настрана — и без това не можеше да се концентрира заради ужасното главоболие — и се загледа в Джил Валантайн15, която се бе запътила към защитната си стая. Флора ѝ бе обяснила смисъла на телевизионната игра и Елви горе-долу бе схванала за какво става въпрос.
Само две неща все още ѝ бяха напълно неясни: как изобщо хората успяваха да създадат подобни светове на един компютър и как на Флора ѝ се удава да контролира всичко. Пръстите ѝ бягаха по клавишите, а по екрана текстове, карти и описания се сменяха с такава скорост, че Елви изобщо не можеше да разбере какво се случва.
Джил се движеше по един тъмен коридор с вдигнат пистолет, цялото ѝ тяло бе нащрек. Флора бе стиснала здраво устни, а силно гримираните ѝ очи бяха придобили елипсовидна форма. Елви погледна тънките ѝ бели ръце, покрити със следи от стари, вече заздравели рани. Главата ѝ с червената стърчаща коса изглеждаше огромна на фона на крехкото ѝ тяло. Преди се боядисваше в черно, но от година насам бе решила да запази естествения си цвят.
— Добре ли върви?
— Хм. Взех нещо, което ми трябваше. Трябва само да…
Картата се показа за миг, но после отново изчезна. В мрака се отвори врата и Джил се озова на някаква площадка. Флора облиза устни и я насочи към стълбите.
Маргарета, която бе майка на Флора и дъщеря на Елви, сигурно щеше да реагира остро на избора на игра и да им обясни колко лошо се отразява и на двете им, макар и по различни причини.
Телевизионната игра бе попаднала у Елви преди три месеца в резултат на нещо като компромис. След като в продължение на шест месеца Флора беше като залепена за играта и прекарваше пред екрана по три, четири, пет часа на ден, родителите ѝ поставиха ултиматум във вид на избор — да продаде конзолата или да я занесе у баба си, ако тя, разбира се, се съгласи.
Както и стана. Елви обожаваше внучката си, а и тя нея. Флора ѝ идваше на гости два-три пъти седмично, за да поиграе, най-много по два часа. Пиеха чай, говореха, играеха на карти, а понякога Флора дори оставаше да преспи.