— Това… това…
Давид я хвана за раменете.
— Какво? Какво има?
Сестрата отново извърна лице към вътрешността на стаята, махна с ръка и промълви:
— Това… е невъзможно…
— Ами направете нещо по въпроса!
Сестрата отново поклати глава и без да каже нито дума повече, побягна към регистратурата. Преди да отвори вратата, се обърна към Давид и му каза:
— Ще се обадя на някого…
След това изчезна вътре.
Давид остана още малко в коридора. Усети, че дишането му се е учестило твърде много и се опита да се успокои, преди да се върне при Ева. През съзнанието му прелитаха безброй мисли.
„Това е чудо… Окото… Магнус.“
Давид затвори очи и се опита да си представи изпълнения с любов поглед на Ева. Искрата, живата светлина, която играеше в очите ѝ тогава. След това си пое дълбоко дъх, задържа спомена в съзнанието си и влезе в стаята.
Ева бе загубила интерес към чашата и остатъците от нея лежаха на пода под краката ѝ. Давид се приближи към нея, като се стараеше да не гледа към гърдите ѝ.
— Ева, тук съм.
Главата ѝ се извърна към него. Той се загледа в гладката ѝ буза под окото. Протегна ръка и я погали с длан.
— Всичко ще се оправи… всичко ще се оправи…
Ръката ѝ полетя толкова бързо към неговата, че той инстинктивно я дръпна, но в следващия миг се осъзна и отново я протегна към нея. Тя го хвана. Силно. Сковано и механично, причини му болка. Ноктите ѝ се впиха в кожата на ръката му. Давид стисна зъби и кимна.
— Аз съм, Давид.
Погледна я в очите. Те бяха празни. Ева отвори уста и изсъска: „… аави…“.
Очите му се напълниха със сълзи. Кимна ѝ с глава.
— Точно така. Давид. Тук съм.
Ева стисна още по-силно ръката му. Усети остра болка, когато един от ноктите ѝ проби кожата му.
— Даави… ту… тууук…
— Да, да. Тук съм. При теб.
Давид измъкна ръката си от хватката ѝ и ѝ подаде другата си ръка, но така, че да го хване за пръстите. Видя, че по нея се стича кръв. Избърса я в чаршафа и седна на края на леглото.
— Ева?
— Еева…
— Да. Знаеш ли кой съм аз?
Последва тишина. Ева отпусна леко хватката около пръстите му. После му отвърна:
— Ааа… съъъм… дави… д.
„Има напредък. Трябва да продължа. Мисля, че ме разбира.“
Той кимна, после потупа гърдите си като Тарзан и рече:
— Аз — Давид. Ти — Ева.
— Тиии… Ева.
В този миг ги прекъснаха. Една лекарка нахлу в стаята, но спря на място като закована, когато видя Ева. Дори и на нея ѝ се прииска за миг да опише случващото се като невъзможно, но навикът ѝ я измъкна от ситуацията — тя извади една слушалка от джоба си и без да погледне към Давид, тръгна право към леглото.
Давид се отмести назад, за да ѝ направи място, и забеляза, че медицинската сестра стои на прага на вратата с още една сестра. Очевидно бе дошла единствено за да погледа малко сеир.
Лекарката долепи слушалката към здравата страна на гръдния кош на Ева и се заслуша. След това я премести и отново се заслуша. Ръката на Ева отново полетя и хвана слушалката.
— Ева? — извика Давид. — Не!
Но беше късно. Тя я дръпна силно, а лекарката изпищя, когато главата ѝ се понесе напред, преди слушалката да падне от ушите ѝ. Лицето на Давид се изкриви в болезнена гримаса.
— Ева, не бива… да правиш така.
Изведнъж го обзе ужасно чувство. Държеше се като неин покровител, защитник пред властите, сякаш се страхуваше, че ще я накажат заради проява на лошо поведение.
Лекарката изхлипа и се хвана за ушите. След това обаче се взе в ръце като всеки истински професионалист и на лицето ѝ отново се изписа спокойно изражение. Обърна се към сестрата.
— Обади се на Ласе от неврологията — нареди ѝ тя. — Или на Йоран.
Сестрата пристъпи напред в стаята и попита:
— Или?
— Ако Ласе го няма — рече раздразнено лекарката, — помоли Йоран да дойде.
Сестрата кимна, прошепна тихо нещо на колежката си и двете изчезнаха навън.
Ева издърпа металната част на слушалката от гумената тръбичка и я хвърли на земята. Тъй като лекарката, която не откъсваше поглед от Ева, не се наведе да я вдигне, Давид реши да го стори вместо нея. Когато я постави в ръката ѝ, му се стори, че тя за първи път забеляза присъствието му.
— Как е тя? — попита Давид.
Лекарката го погледна със зяпнала уста, сякаш въпросът му бе толкова глупав, че дори не си струваше да му отговаря.
— Сърцето ѝ не бие — отвърна лекарката. — Не чух. Удари.