„Къде са всички?“
Защо нямаше… повече живи тук? Къде бяха силите за бързо реагиране, обществото, всичко, което иначе функционираше така добре в Швеция през 2002?
Малер бе идвал тук и преди. Затова знаеше, че повечето трупове се съхраняват в хладилните камери на долния етаж. Това тук не беше нищо. Пристъпи навътре в стаята и извади апарата си.
Точно в този миг един от мъжете успя да се изскубне от хватката на лекарите. Един от малцината, чиято болест не го бе превърнала в скелет. Беше силен и едър, с ръце на каменоделец. Може би пенсиониран строител, отишъл си преждевременно от този свят. Белите му, покрити с петна, крака го поведоха към изхода, ходеше тромаво, като на кокили от брезови дънери.
Лекарят, който го изпусна, се развика: „Хванете го!“ — и Малер, без да се замисли, се подчини на тази команда и закри вратата с тялото си.
Мъжът продължи да върви срещу него и погледите им се срещнаха. Очите му бяха кафяви, воднисти. Напълно мъртви. Все едно се взираш в мътно застинало блато.
Погледът на Малер се плъзна надолу по врата му, към малкия белег над ключицата, откъдето бяха впръскали формалин в тялото му. За първи път в тази изпълнена с ужас стая Малер почувства… страх. Страх от допира на мъжа, от заразата, от търсещите пръсти. Искаше му се да може да измъкне прескартата си и да извика: „Аз съм журналист! Нямам нищо общо с това!“
Вместо това стисна зъби. Не можеше просто да избяга.
Но когато мъжът го приближи, не успя да събере сили и да го хване, а просто го избута надалеч от себе си.
„Махнете го от мен!“
Мъжът изгуби равновесие, залитна настрани и се строполи върху лекаря, който отново бе започнал да мие ръцете си. Той вдигна обидено глава, сякаш го бяха откъснали от някакво важно занимание, и рече:
— Един по един!
След това блъсна мъжа към стената.
Включи се още някаква аларма. Мелодията ѝ се стори позната на Малер, но нямаше време да се замисли откъде, защото в този миг нахлу подкреплението. Трима лекари и четирима охранители в зелени униформи го изблъскаха, за да минат. После спряха за миг и някой промълви: „Мили Боже, какво е това…“ Успяха все пак да се вземат в ръце и се втурнаха да помагат на колегите си.
Малер докосна един от лекарите по рамото и той се обърна към него с такова изражение на лицето, сякаш щеше да го зашлеви.
— Какво ще правите с тях? — попита Малер. — Къде ще ги заведете?
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита лекарят сопнато. — Какво правите тук?
— Казвам се Густав Малер и съм…
Лекарят се изсмя, високо и истерично, и извика:
— Ако водиш и Бетовен, и Шуберт, можеш да ги помолиш да помогнат!
След това хвана мъжа, когото преди малко събориха на земята, задържа го и изкрещя на останалите: „Вкарайте ги по няколко наведнъж в асансьора! Ще ги водим в инфекциозното отделение!“
Малер отстъпи назад. Алармата продължаваше да вие упорито.
Когато се обърна, видя, че и седналата на пода сестра бе получила помощ. Жената се изправи с треперещи крака и отстъпи поста си на един от охранителите. В този миг забеляза Малер и лицето ѝ се изкриви в грозна гримаса.
— Проклет да сте — извика тя и отново се строполи на пода, на няколко метра от трупа. Малер пристъпи към нея, но реши, че е по-добре да я остави на мира. Не искаше още веднъж да чуе какъв страхливец е.
„Алармата, алармата.“
Разнесе се мелодията от „Малка нощна музика“ и Малер дори я затананика. Действаше му успокоително сред заобикалящия го хаос. Мобилният му телефон.
Изрови го от чантата и се взря в малката смешна слушалка, която продължаваше да сипе радостните си трели. Разсмя се. Отдалечи се на няколко крачки по-надолу по коридора и се облегна на стената, точно срещу една табела, която приканваше посетителите да изключат мобилните си телефони. Все още хихикаше, когато прие разговора.
— Малер на телефона.
— Бенке е. Каква е ситуацията при теб?
Малер погледна към залата за аутопсии и движещите се в нея тела. Зелени, сини, бели.
— Ами, вярно е. Мъртвите са се събудили.
Бенке ахна в слушалката. Малер очакваше колегата му да изтърси някоя шега и дори смяташе да приближи слушалката до залата с труповете и да го остави сам да чуе. Но Бенке не се пошегува. Вместо това рече бавно: