— Очевидно се случва… и на други места. Из цял Стокхолм.
— Събудили са се и другаде?
— Да.
Настъпи кратка тишина. Малер си представи как същата сцена се разиграва на още няколко подобни места. За колко мъртъвци ставаше въпрос? Двеста? Петстотин? Изведнъж кръвта се смрази във вените му.
— Ами гробищата?
— Моля?
— Гробищата. Погребаните.
Бенке прошепна:
— Мили боже… — И добави: — Не знам… не знам… не сме получили…
След това замлъкна.
— Густав?
— Да?
— Поднасяш ме, нали? Всичко е шега. Ти си…
Малер насочи слушалката към залата за аутопсии, взря се в празното пространство пред себе си в продължение на няколко секунди и после отново я допря до ухото си. Бенке занарежда:
— … Това е лудост, как е възможно… тук, в Швеция…
Малер го прекъсна.
— Бенке, трябва да тръгвам.
В този миг редакторът в Бенке се пробуди и той попита:
— Правиш снимки, нали?
— Да, да.
Малер прибра телефона си. Сърцето му биеше като полудяло.
„Елиас не е кремиран, погребахме го. Погребахме го. Елиас е в гробищата «Рокста», Елиас…“
Извади апарата от чантата си и направи набързо няколко снимки. Положението бе под контрол. Тук. За момента. Един от охранителите, който държеше някакъв дядо, чиято глава не спираше да се клати нагоре-надолу, сякаш искаше да каже на всички: „Да, да, жив съм, жив съм!“, го видя и извика:
— Ей, вие! Какво правите!
Малер му махна с ръка.
„Нямам време за това.“
После излезе от стаята. Обърна се и се затича към стълбите.
До една от стаите, където подготвяха мъртвите за погребението, стоеше кльощав древен мъж и си играеше с яката на погребалната си риза. Един от ръкавите му беше паднал, а устата му бе широко отворена, сякаш се чудеше откъде се е сдобил с тези чудни дрехи и какво го очаква сега, когато ги е скъсал.
Пред входа имаше няколко паркирани полицейски коли и Малер прошепна:
— Полиция? Какво ще направят те? Ще ги арестуват?
Потта буквално се стичаше от него, когато стигна до колата си. Дръжката от страната на шофьора бе развалена и трябваше да притисне вратата с тяло, за да я отключи. Изведнъж дръжката се отскубна от пръстите му, а земята сякаш се завъртя на деветдесет градуса и го удари по раменете и темето.
Озова се на асфалта, до колата си, с лице, обърнато към звездите. От ускореното му, запъхтяно дишане коремът му ту се издигаше нагоре, ту се спускаше надолу. В далечината проехтяха сирени. Същинска музика за ушите на всеки вестникар. Нищо необичайно. Но той нямаше сили да продължи.
Звездите му намигаха, дишането му се успокои.
Загледа се в някаква точка отвъд небесните тела и прошепна:
— Къде си, мило мое момче? Там? Или… тук!
След няколко минути силите му се върнаха. Успя да се изправи, седна в колата, запали я и напусна болничния паркинг. Тръгна в посока към „Рокста“. Ръцете му трепереха от изтощение. Или очакване.
Град Тебю Шуркбю, 23,20
Елви постла на Флора в стаята на Туре. Упоритата болнична миризма на антисептици от три седмици насам бе примесена с аромата на сапун и почистващи препарати. От Туре обаче нямаше и следа. Още на следващия ден след смъртта му Елви изхвърли матрака, възглавниците и всичкото спално бельо и купи нови.
Когато след това Флора я посети, Елви се учуди, че младото момиче няма нищо против да спи в същата стая, където дядо ѝ бе починал съвсем наскоро, особено като се има предвид нейната чувствителност. Но Флора просто ѝ бе отвърнала: „Познавах го. Не ме плаши.“ С това въпросът беше изчерпан.
Флора влезе при нея и седна на ръба на леглото. Елви се вгледа в тениската ѝ с бандата „Мерилин Менсън“, която ѝ стигаше до коленете, и попита:
— Имаш ли други дрехи за вдругиден?
Флора се усмихна.
— Да. Дори и аз спазвам правилата за благоприличие.
Елви поотупа възглавниците.
— Не че ми пречи, но…
— Жените — допълни Флора.
— Да. Жените. — Елви сви очи. — Всъщност смятам, че…
Флора сложи ръка върху нейната и я прекъсна:
— Бабо, както ти казах, дори аз смятам, че човек трябва да е прилично облечен на погребение. — После се намръщи. — Но на сватба, за сметка на това…
Елви се разсмя.
— Един ден самата ти ще застанеш пред олтара — рече тя и добави: — Може би. Или пък не.
Флора ѝ отвърна:
— Едва ли някога ще ми се случи подобно нещо.
След това се хвърли назад върху леглото с разперени ръце. Загледа се втренчено в тавана и започна да разтваря и свива длани, сякаш се опитваше да улови някакви невидими падащи топки. Когато стигна до десет, изведнъж попита: