— Какво се случва с нас, след като умрем? Какво се случва с нас, след като умрем?
Елви не бе сигурна, че въпросът е насочен към нея, но въпреки това ѝ отговори:
— Отиваме някъде.
— Къде е това някъде? На небето?
Елви седна на леглото до Флора и прокара ръка по безупречно гладкия чаршаф в опит да заглади някакви невидими гънки.
— Не знам — отвърна ѝ тя. — Небето е само понятие, с което сме назовали неизвестното и непознатото. Просто отиваме… някъде.
Флора мълчаливо улови още няколко топки, а после изведнъж се изправи, присламчи се още по-близо до Елви и я попита:
— Какво се случи преди малко в градината?
Елви поседя мълчаливо известно време. Когато най-накрая заговори, гласът ѝ прозвуча някак тихо и несигурно.
— Знам, че не споделяш вярата ми — започна тя. — Затова нека опитаме по друг начин. Да забравим за Бог и Библията и всичко останало и да си поговорим за душата. Човешката душа. Вярваш ли в нея?
— Ами — отвърна Флора, — според мен умираме, превръщаме се в пепел и това е.
Елви кимна.
— Да, ясно. Аз обаче споделям друга философия. Всеки човек е дарен с живот. Докато е тук, той трупа мисли, опит, обич, а когато навърши осемдесет, тялото му започва да отслабва, въпреки че умът продължава да е в разцвета си. Човекът си остава непроменен вътрешно, пълен с живот и мисли. Тялото му обаче се износва и залинява, а човекът отвътре крещи до последната секунда: „Не, не, не…“ — и в следващия миг всичко свършва.
— Да — съгласи се Флора. — Така е.
Елви се развълнува, хвана ръката на Флора, поднесе я към устните си и я целуна леко.
— Това според мен е пълен абсурд — рече тя. — Винаги съм смятала така. За мен… — Елви стана от леглото и замаха с ръце. — За мен няма съмнение, че човекът има душа. Трябва да е така. Не мога да повярвам, че истинската ни същност, че съзнанието ни, което е способно да обгърне една цяла вселена, е напълно зависимо от това… — Елви прокара ръце по тялото си. — От тази купчина кокали, за да съществува… Не, не, не. Отказвам да го приема!
— Бабо? Бабо?
Очите на Елви, които за миг се бяха зареяли в далечината, отново се впиха във внучката ѝ. Елви се върна на леглото и скръсти ръце.
— Прости ми — рече тя. — Но тази вечер получих последното доказателство, че съм права. — Тя погледна Флора и добави почти засрамено: — Поне си мисля, че е така.
След като каза довиждане на Флора и затвори вратата на стаята ѝ, Елви започна да обикаля напред-назад из къщата. Седна във фотьойла и взе книгата на Гримберг, но успя да прочете едва няколко изречения, преди отново да я остави.
Това бе нейна отдавнашна мечта и си бе обещала, че ще я превърне в реалност веднага щом Туре си отиде — да прочете „Невероятната съдба на шведския народ“, преди тя самата да напусне този свят. В началото книгата вървеше много бързо, дори вече бе прочела половината от том втори, но тази вечер не можеше да продължи. Не я свърташе на едно място.
Минаваше полунощ. Беше ѝ време да си ляга. Вярно, че напоследък нямаше нужда от кой знае колко сън, но все пак почти всяка вечер се събуждаше в четири сутринта и ѝ се налагаше да седи по два часа на тоалетната чиния, докато капка по капка изпразни пикочния си мехур.
„Туре, Туре, Туре…“
По-рано през деня се бе отбила в погребалното бюро с празничния му костюм, в който да го облекат след два дни. Дали лежеше в хладилната стая на църквата, готов да посрещне най-важния си ден? Дори я попитаха желае ли сама да го облече, но тя с лека ръка им преотстъпи тази чест. Нейният дълг бе изпълнен.
Преди десет години започна да му прави сандвичи. Преди седем — да го храни с тях. През последните три не можеше да погълне нищо друго, освен каша и крем, дори му слагаха системи, за да може да продължи… да живее. Ако изобщо съществуването му можеше да се нарече така.
Седеше в инвалидна количка, не можеше да говори, а вероятно и да мисли. Едва от време на време, при някоя нейна дума, погледът му се проясняваше само за да потъмнее отново след миг.
Елви му готвеше, сменяше памперсите му и катетъра, миеше го. Получаваше помощ единствено за да го сложи в леглото вечер и да го вдигне сутрин, за да прекара още един ден в инвалидната си количка, взрян в празното пространство пред себе си.
В радост и болка, докато смъртта ни раздели. Тя удържа на обещанието си, без любов и радост, но и без грам колебание, защото речената дума беше хвърлен камък.
Свали изкуствените си зъби в банята, изми ги старателно и ги постави в една чаша на поличката. Не можеше да разбере защо хората ги държат до леглата си, за да им напомнят всеки миг с гротескната си усмивка за изтичащото време. Очилата бяха друго нещо. Ако нещо се случеше, беше добре да можеш да разчиташ на добро зрение, ала зъбите? Като че ли можеше изведнъж да ѝ се наложи да сдъвче нещо.