Елви отиде в спалнята си, съблече се и си сложи нощницата. Сгъна внимателно дрехите си и ги подреди върху шкафа. Спря се за миг и се загледа в снимката до тях. Сватбената им фотография.
„Същински влюбени гълъбчета.“
Оригиналната снимка беше черно-бяла, но след това я бяха оцветили на ръка и все още не бе избеляла. Двамата с Туре бяха като извадени от илюстрация на книжка с приказки. Кралят и кралицата от така характерния завършек „и те живели щастливо до края на дните си“. Туре бе облечен във фрак, а тя самата носеше бяла рокля и държеше пъстър букет пред гърдите си. И двамата стояха взрени в бъдещето с небесносини, почти призрачни очи. (Туре дори не беше синеок, оцветителят бе сбъркал, но така и не намериха време да върнат снимката за корекция.)
Елви въздъхна и погали снимката с пръст.
— Така се случва понякога — рече тя, без да има предвид нещо конкретно.
Запали нощната лампа и се зачуди дали да не почете малко от Гримберг преди заспиване, но не успя да вземе решение — откъм входната врата се чу шум. Елви се заслуша. Звукът прозвуча отново. Напомняше на… дращене.
„Какво, за бога“?
Часовникът на нощното ѝ шкафче показваше дванайсет и двайсет. Дращенето се чу отново. Вероятно бе някое животно, може би куче, но какво правеше тук? Елви изчака още малко, но дращенето продължи. Никой не оставяше кучето си да се разхожда свободно наоколо. През зимата понякога се случваше някоя сърна да се изгуби в квартала им, но никога не се приближаваха толкова близо до къщите.
Елви облече халата си, отиде до входната врата и се заслуша. Не можеше да е напълно сигурна, но едва ли нечаканият гост беше котка. От една страна, дращенето бе твърде силно, а от друга — идваше откъм горната част на вратата. Елви се облегна на рамката и прошепна високо:
— Кой е?
Звукът изчезна. Вместо това се чу леко виене.
„Сигурно е някой пострадал.“
Елви отвори вратата, без да се замисля повече.
Носеше празничния си костюм, само дето хич не му стоеше добре. През последните години от болестта си бе свалил около двайсет килограма и сега габардиненото сако буквално висеше от увисналите рамене на застаналия на площадката пред вратата мъж. Елви отстъпи няколко крачки назад, блъсна се в шкафчето за обувки, изгуби равновесие, но успя да се хване за закачалката за дрехи и отново се изправи.
Туре стоеше неподвижно и гледаше към краката си. Елви също погледна натам. Ходилата му бяха боси, съвсем пребледнели, с дълги нокти.
„Претупали са си работата. Не са му изрязали ноктите.“
Не я беше страх от съпруга ѝ, отишъл си от този свят три години след рубинената им сватба, съпругът, който сега стоеше възкръснал пред нея. Не. По-скоро беше учудена и усещаше някакво безсилие. Затова пристъпи към него и го попита:
— Какво правиш тук?
Туре не ѝ отговори. Но вдигна глава. Очите му си бяха на мястото — мъртви. Елви бе свикнала — в продължение на три години бе усещала празния му поглед върху себе си. Само че сега той беше още по-безжизнен и някак застинал.
„Това не е Туре, а кукла.“
Куклата направи няколко крачки напред и влезе в къщата. Елви не успя да събере сили, за да я спре. Не че я беше страх, но просто не знаеше как да постъпи.
Това наистина беше Туре, нямаше съмнение по този въпрос, но как бе възможно? Тя лично усети как пулсът му замира, лично постави огледалце пред устата му, за да провери дали диша. С ушите си чу как персоналът на „Бърза помощ“ го обяви за мъртъв, дори имаше и смъртен акт.
„Възкресението на плътта…“
Туре я избута настрани и продължи напред. До ноздрите ѝ достигна смразяващият мирис на болница, на спирт, на втвърдител и на нещо по-сладко, по-плодово. Елви се съвзе набързо, хвана го за рамото и му прошепна:
— Какво правиш?
Туре не ѝ обърна внимание, вместо това продължи напред, неловко, сякаш всяка крачка изискваше неимоверни усилия. Вървеше към втората спалня. Неговата стая.
Едва сега Елви осъзна, че го вижда да ходи за първи път от седем години насам. Вярно, придвижваше се сковано, сякаш му трябваше време да свикне с новото си тяло, но вървеше. Право към стаята, където спеше Флора.
Елви свърна след него, хвана го за раменете изотзад и му прошепна ядно: