— Флора спи! Остави я!
Туре се спря. Можеше да усети леденото му тяло дори през плата на дрехите. Постояха така в продължение на няколко секунди, след което пред очите на Елви пробяга един спомен: за дните, когато Туре се прибираше пиян вкъщи през детството на Маргарета. Дъщеря им спеше в леглото си, а Елви стоеше на пост в коридора, за да попречи на съпруга си да влезе в стаята на дъщеря им и да засипе с любовни думи ужасеното до смърт дете.
— Спи! Остави я!
Често успяваше, но невинаги.
Туре се обърна. Елви се опита да го погледне в очите и да го смрази на място, както успяваше да го прави преди четирийсет години. Да го накара да спре, да се вслуша. Но сега беше като да се опиташ да забиеш пирон в топка за боулинг. Не можеше да проникне в очите му и това я изпълни със страх, за първи път.
Въпреки хлътналите му страни и устни и изгубените двайсет килограма Туре все още бе далеч по-силен от нея. А в очите му нямаше и следа от емоция, никакъв признак, че дори я е разпознал. Елви не издържа, отмести очи и се предаде.
Туре се обърна и продължи напред към стаята. Елви се опита да го хване отново, но раменете му се изплъзнаха от хватката ѝ. В този миг вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Флора.
— Бабо, какво…
Тогава забеляза Туре. От устните ѝ се откъсна сподавен вик и тя се хвърли настрани в опит да избяга от студената му решимост. Туре, изглежда, дори не я видя и влезе в стаята в мига, в който Флора се препъна във фотьойла, падна на пода и запълзя към балконската врата. Седна там с широко отворени очи и закрещя като полудяла.
Елви се затича към нея, прегърна я и започна да я гали по косата и бузите.
— Тихо… тихо… Няма нищо страшно… тихо.
Флора замлъкна. Елви усети как скулите и мускулите около устата ѝ се напрегнаха. Тялото ѝ затрепери и тя се облегна на баба си. Не можеше да откъсне поглед от спалнята, където Туре се приближи до бюрото си, сякаш току-що се бе прибрал от работа и имаше да довърши нещо преди лягане.
Виждаха как движи ръце и чуваха шумоленето на листовете хартия. Останаха дълго прегърнати на пода, напълно вцепенени, накрая Флора се откъсна от прегръдките на Елви и се поизправи.
Елви ѝ прошепна:
— Как си, миличка? — съвсем тихо, за да не я чуе Туре.
Флора отвори и затвори уста и започна да сочи несигурно към холната маса и спалнята. Елви погледна натам и разбра какво искаше да ѝ покаже внучката ѝ. На холната маса лежеше кутията на телевизионната игра на Флора „Заразно зло“. Флора промълви нещо и Елви се наведе напред.
— Какво каза?
Флора шептеше съвсем тихо, едва доловимо, въпреки това Елви успя да чуе думите ѝ:
— Това е… нелепо.
Елви кимна. Да. Наистина беше нелепо. Всичко невъзможно е нелепо. Думите са почти синоними. Колкото и да го увърташе обаче, случващото се беше факт. Елви се изправи. Флора я хвана за халата.
— Шт — прошепна Елви. — Само ще проверя какво прави.
Тя се промъкна към спалнята. Защо си шепнеха, защо вървеше с котешки стъпки, ако всичко беше толкова нелепо и невъзможно? Защото невъзможното е част от действителността, скрито в най-тъмните ѝ кътчета. Само едно погрешно движение е достатъчно, за да го разбута, за да го накара да изригне. Човек никога не може да знае. Затова трябва да се отнася към него с внимание и уважение.
Елви се опря на рамката на вратата, но оттам можеше да види единствено гърба на Туре и лакътя му. Пристъпи в стаята и с бавни стъпки тръгна плътно покрай стената, за да може да го проследи от друг ъгъл.
„Да не би да търси нещо?“
Като призраците, които се връщат на земята в опит да поправят греховете си. Плодовият мирис се бе засилил. Елви допря връхчетата на пръстите си до стената, сякаш за да задържи усещането си за реалност.
Белите вкочанени ръце на Туре шареха по бюрото, по листовете с ксерокопията на църковните псалми, които щяха да пеят на погребението, по хартията за писма, докато достигнаха до броя на вестник „Експресен“, който Флора бе донесла. Мъжът вдигна един от листовете към очите си, а главата му започна да се върти наляво и надясно, сякаш четеше…
„Само ден, само преходен миг.“
След малко остави листа и взе друг със същото съдържание и го прочете внимателно.
— Туре?
Елви потръпна, когато чу собствения си глас. Не че имаше намерение да каже нещо, просто думите сами се изтръгнаха от устните ѝ. Но Туре не реагира. Елви се поуспокои. Всъщност не искаше той да се обърне или…
„Боже опази.“
Дори да каже нещо.
Елви изпълзя от стаята, без да се отлепя от стената, затвори внимателно вратата след себе си и се заслуша. Шумоленето на хартия заглъхна. Придърпа фотьойла до вратата, намести облегалната му под дръжката и напъха няколко книги между тях, така че да не може да се отвори отвътре.