Тук нямаше никой.
Между високите тухлени стени цареше пълна тишина. Жълтата лятна луна посипваше с мека светлина квадратния крематориум. Нищо не помръдваше.
Какво всъщност очакваше? Да стоят тук и да дърпат решетките…
Да. Нещо подобно.
Тръгна към портата и надникна вътре. Огромната площадка пред параклиса, където самият той бе стоял само преди месец, потен под черния си костюм и с разбито на милион парчета сърце, лежеше съвсем пуста в прегръдката на нощта. Луната тъчеше светлинен килим върху камъните и караше кварцовите им частици да проблясват.
Малер погледна към гробищния парк. Няколко слаби пламъка осветяваха короните на елите отдолу. Вероятно от свещи, оставени от някой опечален. Побутна вратите. Бяха заключени. Вдигна поглед към острите шипове на върха им. Нямаше как да прескочи.
Гробищата обаче вече му бяха познати, лесно щеше да влезе вътре. Не можеше дори да разбере защо изобщо ги заключват. Тръгна покрай оградата, която премина в стръмен тревист склон, покрит с изкуствено напоявани безсмъртничета, свежи и красиви напук на изгорялата растителност наоколо.
„Лесно?“
Понякога мозъкът му забравяше, че вече не пребивава в тяло на трийсетгодишен. Преди щеше да му е лесно. Сега — не.
Огледа се наоколо. Няколко прозореца в триетажната сграда на улица „Силвершмедсгренд“ проблясваха в синьо, оцветени от телевизионните екрани. Навън нямаше жива душа. Малер облиза устни и погледна към върха на склона.
Бе около три метра висок с наклон от около четирийсет и пет градуса.
Малер се наведе напред, хвана се за няколко туфи трева и започна да се изкачва. Отслабените корени поддадоха и той се видя принуден да забие върховете на обувките си в земята, за да не полети назад. Лежеше с лице в тревата. Запълзя нагоре дециметър след дециметър като някакъв сънливец, но коремът му пречеше и го препъваше. Изведнъж прихна в смях, но бързо се успокои, защото движенията на корема му заплашваха да нарушат и без това крехкото му равновесие.
„На какво ли приличам в момента?“
Когато стигна до върха, спря да си отдъхне и огледа гробището. В подножието на склона надгробните камъни и кръстове стояха наредени в спретнати редици и се извисяваха като паметници над лунните си сенки.
Повечето от погребаните тук бяха кремирани, но Ана отказа да го стори с Елиас. Малер се ужасяваше от мисълта за малкото му телце, заровено в студената земя, но Ана намираше утеха в нея. Тя не искаше да се отдели от него и смяташе това за най-доброто решение.
В началото Малер отказваше да приеме довода ѝ и мислеше, че след време ще съжалява, но се оказа, че греши. Ана ходеше на гроба на сина си всеки ден и се чувстваше много по-добре само при мисълта, че той наистина е там. Не като пепел, а като цяло човече, с ръчички, крачета, главица. Малер все още не се бе примирил със смъртта на внука си и посещаваше гроба му с нежелание.
„Червеите. Разлагането.“
Да. Сега трябваше да действа. Без да се замисля повече, той се спусна надолу от другата страна на склона.
Ако… ако наистина се е събудил… как ли ще изглежда Елиас сега?
Малер бе присъствал на безброй местопрестъпления през живота си. Бе виждал как цели трупове или само части от тях биват изваждани от земята в найлонови торби, как телата на починали биват изнасяни от апартамента им след две седмици в компанията на домашното куче, как вадят удавници от шахти и рибарски мрежи. Подобни гледки в никакъв случай не можеха да бъдат наречени красиви.
Измъчваше го споменът за малкия бял ковчег на Елиас, за сбогуването им — един час преди погребалната церемония. Същата сутрин Малер бе отишъл да му купи последния конструктор „Лего“. Двамата с Ана стояха да отворения ковчег и го гледаха. Елиас бе облечен в любимата си пижама на пингвини, а в ръката си държеше плюшеното си мече, но всичко бе толкова ужасно ненужно.
Ана се приближи до ковчега му с думите:
— Събуди се, Елиас. Хайде, миличък. Стига вече. — После го погали по бузата. — Събуди се, миличко. Вече е сутрин, трябва да ходиш на градина…
Малер прегърна дъщеря си, но не намери думи да я успокои, защото в сърцето си изпитваше същото отчаяние. Когато постави до телцето му конструктора от серията за Хари Потър, за който внукът му толкова отдавна си мечтаеше, дори си помисли, че това ще го накара да се събуди, да се изправи здрав и читав и да сложи край на целия този кошмар.
Малер тръгна с внимателни стъпки по алеята между гробовете, сякаш се страхуваше да не притесни покойниците. Елиас лежеше погребан доста по-навътре и докато вървеше натам, Малер премина покрай един сравнително пресен гроб: