Малер спря и се ослуша. Пълна тишина. Продължи напред.
Вече можеше да види надгробната плоча на Елиас, най-навътре в реда от дясната му страна. Белият лилиум, оставен от Ана във вазата, проблясваше под лунните лъчи. Как бе възможно човек да се чувства така самотен сред толкова много погребани хора.
Ръцете на Мале трепереха, а устата му бе пресъхнала, когато падна на колене до гроба. Четириъгълните туфи трева, засадени върху разораната пръст, все още изглеждаха като кръпки на фона на околната растителност.
Нищо не се чуваше. Нищо не се виждаше. Всичко си бе както преди. Нямаше разровена пръст, нямаше…
Как изобщо му хрумна подобна мисъл…
Нямаше протегнати изпод земята ръце.
Малер легна в цял ръст на тревата и обхвана с ръце гроба на внука си. Притисна ухо към земята. Това бе пълна лудост, но въпреки това се заслуша и запуши другото си ухо с ръка.
Тогава го чу.
Драскането.
Прехапа устни до кръв, притисна ухо още по-силно към земята и усети как тревата поддаде под тежестта му.
Да, отвътре действително се чуваше драскане.
Елиас се движеше, опитваше се да излезе навън.
Малер потрепери и скочи на крака. Застана в края на гроба и обгърна тялото си с ръце, сякаш за да му попречи да се пръсне. Съзнанието му бе напълно празно. Макар че дойде тук именно с тази мисъл, до последния момент не можеше да допусне, че ще се окаже прав. Нямаше никакъв план за действие, никакви инструменти, никаква възможност да…
— Елиас!
Отново падна на колене, изтръгна туфите с трева и започна да рие пръстта с ръце. Копаеше като полудял, счупи ноктите си, а очите и устата му се напълниха с пръст. От време на време допираше ухо до земята и чуваше драскането все по-отчетливо.
Пръстта бе суха и рохка, все още свободна от корени. Капките пот, които се стичаха по челото на Малер, я напоиха за първи път от седмици насам. Ровеше бързо, но гробът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше. След двайсет минути бе стигнал на такава дълбочина, че ръцете му висяха във въздуха, а капакът на ковчега все още не се виждаше.
Дълго време работи наведен през ръба, а кръвта пулсираше като луда в главата му. Притъмня му. Видя се принуден да направи кратка почивка, за да не припадне.
Силна болка преряза гърба му, когато се хвърли назад и падна върху меката разровена пръст. Драскането се чуваше още по-силно в прясната дупка. Дори му се стори, че долавя някакъв тънък писък, и затаи дъх. Писъкът заглъхна. Отново си пое въздух и писъкът се върна. Изсумтя, а от носа му изскочиха сополи, примесени с пръст. Явно трахеята му хриптеше. Нека си хрипти.
Суха пръст.
„Благодаря ти, Боже, че е суха.“
Значи тялото е мумифицирано, а не разложено.
Остана да лежи доста дълго така и прогони страшните мисли. Устата му беше съвсем пресъхнала, а езикът — прилепнал към небцето. Това бе невъзможно. А ето, че се случваше. Как да постъпи? Или се предаваш и си затваряш очите. Или го приемаш и продължаваш напред.
Малер се изправи. Или по-точно — опита се да се изправи. Но гърбът му отказа да го слуша. Затова остана да лежи на земята, като бръмбар, който маха с крачета и се опитва да раздвижи скованите си стави. Но не успя. Вместо това се търкулна по корем и пролази до отвора в земята.
Извика:
— Елиас!
Не последва отговор. Само драскане.
Колко още му оставаше до ковчега? Нямаше никаква представа, а и едва ли щеше да успее да изрови още пръст без лопата. Пръстите му обгърнаха мънистената огърлица и той сведе глава, сякаш за да помоли за прошка. После погледна надолу към дупката и промълви:
— Не мога. Прости ми, миличко. Не мога. Твърде си на дълбоко. Трябва да доведа някого, трябва да…
Все още чуваше дращенето. Разплака се тихо.
— Стига, миличко. Дядо идва. Само трябва… да намеря някого…
Отново дращене.
Малер стисна зъби, за да пресуши сълзите и заглуши болката в гърба, и с усилие се изправи на колене. След това се обърна, хлипайки, и се спусна долу в дупката.
— Идвам, миличко, идвам.
Едва се побра вътре. Стените ѝ докосваха корема му. Малер игнорира болката в гърба си, наведе се напред под дъжд от пръст и продължи да рови.
След няколко минути пръстите му докоснаха гладкия капак на ковчега.
„Ако поддаде…“
Звуците отвътре заглъхнаха, докато Малер разчистваше белия капак, който блестеше на лунната светлина. С единия си крак бе стъпил от страната на главата, а с другия — откъм краката. В следващия миг обаче се опита да заеме по-удобна позиция и без да иска, стъпи по средата на ковчега, който изпука. Малер отскочи ужасен встрани.