Подгизналата му от пот риза бе залепнала за тялото и го стягаше. Всеки път щом се наведеше надолу, усещаше огромна тежест в главата и му се струваше, че ей сега ще експлодира като прегрял бойлер.
Дупката стигаше до ребрата му. Малер отпусна запъхтян глава на тревата и съвсем му причерня. Затвори очи и чу как червената кръв пулсира в тялото му.
„Как може да е толкова трудно.“
Когато започна да копае, знаеше, че ще трябва да положи нечовешки усилия, за да достигне до ковчега, но после просто щеше да го издърпа, да го отвори и… отново да види внука си.
Пръстта обаче бе рохка единствено над капака. Успя да я разрови без проблем, но едва ли щеше да му е толкова лесно да извади ковчега. Все пак никой не копаеше гроб с идеята, че по-късно ще се наложи да го отварят.
Малер пъхна ръце под главата си и си почина още малко. Над гробището повя лек ветрец, развя листата на трепетликите и охлади парещото му чело. Докато си почиваше, обгърнат от тишина, изведнъж с ужас си каза, че сигурно си въобразява. Желанието му да зърне внучето си отново бе толкова силно, че вероятно му се бе причуло. Или пък беше някое животно, например…
Плъх.
Затвори очи. Вятърът отново погали челото му. Беше напълно изтощен, усещаше как претоварените мускули на ръцете и гърба му се сгърчват. Не мислеше, че ще успее сам да излезе от дупката.
„Е, какво сега.“
Бръчките по челото му изчезнаха, а в душата му настъпи странен покой. Пред очите му пробягаха светли картини. Вървеше през поле от тръстика. Зелените млади стръкове галеха тялото му, преди да паднат пречупени под стъпките му. През завесата от листата им зърна голи тела — играеше на гоненица с някакви жени, като в същински индийски мюзикъл.
И той самият бе гол, а тръстиката го докосваше и драскаше кожата му. Цялото му тяло пареше и кървеше, но той продължаваше напред, замаян и възбуден от нежната болка и копнежа по мистичните тела. Тук ръка, там бюст, а после и литнал кичур кафява коса. Малер протягаше ръце, но успяваше да хване само тръстиковите стъбла.
Изпод краката му долиташе пращене, после смехът на жените заглуши шумоленето на тръстиката и в следващия миг той се превърна в бик, в тромаво животно, водено от плътта, което си пробива път напред през крехката тръстика, за да задоволи страстта си…
Отвори очи и се заслуша.
Драскането се бе върнало.
Но този път не просто го чуваше, а го усещаше. Дървеният капак под краката му вибрираше под напора на ноктите. Малер вдигна глава и погледна към ковчега.
— Кррр.
От внука му го делеше половин сантиметър.
— Елиас?
Не последва отговор.
Малер успя да се измъкне бавно от дупката.
В близката гора откри дълъг дебел клон, който занесе до гроба. Когато видя купа изровена пръст около зейналата дупка, не можа да повярва на очите се. Откъде бе намерил сили?
Пъхна клона между края на ковчега и плътната стена от пръст и го натисна. Ковчегът се повдигна леко на една страна. Малер имаше чувство, че езикът в устата му се е подул, когато чу как нещо вътре се плъзва и променя положението си.
„Как ли изглежда, как ли изглежда…“
Имаше и още нещо. Някакво шумолене. Сякаш ковчегът бе пълен с малки камъчета.
Накрая успя да го повдигне толкова много, че легна по корем, хвана го с две ръце за дръжките при главата и го измъкна от дупката.
Никак не тежеше. Никак.
Постоя така с малкия ковчег пред краката си. По него нямаше никакви следи от загниване, изглеждаше като в деня на погребението. Но Малер знаеше, че мъртвото тяло се променя отвътре.
Поглади лице. Изпитваше страх.
Бе чувал фантастични истории за трупове, особено на деца, които се оказват напълно запазени дори няколко десетилетия след погребението. Просто приличаха на заспали. Но това бяха приказки, легенди за светци или просто чудеса. Трябваше да е подготвен за най-лошото.
Ковчегът подскочи леко, сякаш някой го удари отвътре. Отново се чу шумолене и Малер за първи път усети силно желание да избяга оттам. Болницата за душевно болни бе съвсем наблизо. Там трябваше да отиде, с вик на уста, запушил уши с ръце. Но…
„Легото.“
Замъкът все още бе в апартамента му. Малките човечета не бяха помръднали от местата си след последната им игра заедно. Малер си спомни как Елиас ги повдигаше с ръчички и си играеше с мечовете им.