Смъртта…
Винаги, когато вдъхновението му го напускаше, когато усещаше колебание, поглеждаше към тази снимка. Тя бе живото олицетворение на Смъртта, на нещата, срещу които хората трябва да се борят. Всички съвременни тенденции, които приближаваха обществото към нея, представляваха въплъщение на злото. Всички, които го отдалечаваха… — на доброто.
В този миг Магнус отвори вратата на стаята си и излезе отвътре с карта „Покемон“ в ръка. Зад него се чуваше възмутеният глас на жабата Бол3: „Не, така не може. Чуваш ли?“
Магнус показа картата на баща си.
— Татко, какво е Черният Голдък, око или вода?
— Вода. Хайде да оставим това за…
— Но там пише, че той може да атакува с очи.
— Да, но… Магнус. Не сега. Ще дойда при теб, когато съм готов с това, става ли?
Магнус видя разтворения пред Давид вестник.
— Кажи ми какво могат да правят.
— Моля те, Магнус. Остави ме да работя. После ще си играем.
— Продават… шведска… водка с порно. Какво е водка?
Давид затвори вестника и хвана Магнус за раменете. Той се задърпа и се опита отново да надникне във вестника.
— Магнус, сериозно ти говоря. Ако не ме оставиш да си свърша работата си сега, няма да имам време за теб по-късно. Отиди си в стаята и затвори вратата. След малко ще дойда.
— Защо трябва да работиш постоянно?
Давид въздъхна.
— Ех, само ако знаеше колко по-малко работя в сравнение с другите родители. Моля те, остави ме на мира още малко.
— Да, да, добре.
Магнус се измъкна от хватката му, върна се обратно в стаята си и тресна вратата след себе си. Давид обиколи веднъж стаята, избърса потта от мишниците си с хавлия и отново седна зад бюрото. Прозорецът, който гледаше към брега на остров Кунгсхолмен, бе широко отворен, но навън цареше пълно безветрие. По тялото на Давид се стичаше пот, макар че бе гол от кръста нагоре.
Отново разгърна вестника. Все щеше да му хрумне нещо смешно.
Продават шведска водка с порно.
Две представителки на Партията на центъра бяха решили да изразят недоволството си, като излеят водка върху брой на списание „Пентхаус“. Текстът под снимката гласеше: „Разстроени.“ Давид се загледа в лицата им. Стори му се, че излъчваха по-скоро гняв. Сякаш искаха да унищожат фотографа с поглед. Алкохолът се стичаше по голото тяло на момичето на корицата на „Пентхаус“.
Цялата ситуация бе толкова гротескна, че човек дори не можеше да я осмее. Давид плъзна поглед по корицата в опит да открие за какво да се хване.
Фотограф: Путе Меркерт.
Това му трябваше.
Путе. Меркерт. Давид се облегна назад, впери поглед в тавана и се замисли. След няколко минути бе готов с текста и започна да го пише на ръка. Отново погледна жените. Обвинителните им погледи сега бяха насочени към него.
„Значи ще се подиграваш с гражданската ни позиция — казваха те. — А ти самият с какво се занимаваш?“
— Да, да — отвърна Давид на вестника. — Аз поне си знам, че съм клоун, за разлика от вас.
Продължи да пише въпреки нарастващото главоболие, което отдаде на гузната си съвест. След двайсет минути бе готов с първия вариант на текста. Биваше го горе-долу. С малко обработка щеше направо да стане забавен. Хвърли бърз поглед на дамата от супермаркета, но и тя не му помогна. Може би бе започнал да върви по стъпките ѝ, може би дори седеше в количката ѝ.
Бе четири и половина. След още четири часа и половина щеше да застане на сцената. Коремът му се сви при тази мисъл.
Изпи чаша кафе, изпуши една цигара и отиде при Магнус. Отдели му половин час, през който си говореха за „Покемон“, помогна му да сортира картите и да преведе текста им.
— Татко — попита Магнус. — Какво всъщност работиш?
— Е как, нали знаеш какво. Дори бе веднъж на представлението на „Нора Брюн“4. Разказвам разни истории и карам хората да се смеят и… Да, за това ми плащат.
— А те защо се смеят?
Давид погледна сериозното личице на осемгодишния си син и се разсмя. След това погали Магнус по главата и му отговори:
— Не знам. Наистина не знам. А сега е време за чаша кафе.
— Ех. Никога не спираш с това кафе.
Давид стана от пода, покрит с карти „Покемон“. Спря на прага и се обърна към сина си, който се опитваше да прочете на глас текста на една от тях.
— Мисля си — започна Давид, — че хората се смеят, защото искат. Нали плащат, за да посетят представлението и да се посмеят, затова и го правят.