— Имало ли е и дракони по време на рицарите, дядо?
Наведе се над ковчега.
Капакът му бе захванат само с два метални болта, един откъм краката и един откъм главата. Пое си дълбоко въздух и ги разви. Затаи дъх.
„Това не е Елиас.“
Пристъпи назад веднага щом съзря положеното в меката обшивка тяло. То принадлежеше на някакво джудже. На древно джудже, погребано на мястото на Елиас.
Усети силен мирис на престояло синьо сирене и едва се удържа да не повърне.
„Това не е Елиас.“
Лунната светлина бе напълно достатъчна, за да види как се беше променило тялото му. Малките ръце, които пляскаха във въздуха, бяха напълно сухи и черни, а лицето… лицето… Малер затвори очи и ги скри в ръце. Заплака.
Осъзна колко силно бе вярвал в невъзможното — че Елиас ще е абсолютно непроменен, като жив. Всичко случващо се сега бе напълно невъзможно, защо и тялото на внука му да не бе останало непокътнато?
Реалността обаче се оказа различна.
Малер сви устни, прехапа ги и свали ръце от очите си. По време на работата си като журналист се бе нагледал на толкова ужаси, че владееше до съвършенство изкуството да изключва съзнанието си и да запазва равновесие. Така стори и сега, когато се приближи до ковчега и вдигна Елиас.
Усети меката копринена пижама на пингвини под ръцете си. Кожата под нея бе твърда и груба. Коремът на детето бе подут от насъбрали се газове, а миризмата на разлагащи се протеини беше ужасна.
Но Малер беше тук само телом. Той бе просто мъж, носещ дете на ръце. Едно много леко дете. Погледна за последен път в ковчега, за да провери дали не е забравил нещо. Оказа се, че е. Легото.
Ето откъде идваше шумоленето. Елиас бе успял да отвори кутията и пластмасовите парченца лежаха накуп в краката му, заедно с разкъсаната опаковка.
Малер спря и се опита да си представи какво се бе случило. Как Елиас лежи там…
Затвори очи. Прогони мисълта. Спря за миг, неуверен как да постъпи — дали да остави Елиас на земята и да напъха елементите от конструктора в джобовете си.
„Не, не, ще му купя нов конструктор, ще му купя целия магазин, ако трябва… аз…“
Тръгна към изхода с бавни крачки, дишаше учестено, едва успяваше да си поеме достатъчно въздух, за да засити кръвта си с кислород. Прошепна тихо на внука си:
— Елиас, Елиас… всичко ще се оправи. Прибираме се вкъщи… при замъка. Кошмарът свърши. Отиваме си… вкъщи…
Елиас се извърна бавно и сънено в ръцете му, а Малер си спомни за всички онези случаи, когато пренасяше крехкото му телце от колата или дивана в леглото. Със същата тази пижама.
Тялото му сега обаче не бе нито меко, нито топло, а твърдо, студено и грапаво като на влечуго. На половината път до изхода се осмели да погледне отново лицето му.
Кожата бе с цвят на портокал, силно опъната по щръкналите скули. От очите бяха останали само две цепки, като на малко азиатче. Ала устните и носът бяха черни и сбръчкани. Единственото, което напомняше за предишния Елиас, бе кафявата му къдрава коса, която се развяваше по високото чело.
Въпреки това имаха късмет.
Тялото на Елиас бе започнало да се мумифицира. Ако почвата бе малко по-влажна, вероятно вече щеше да се е разложил.
— Извадил си късмет, момчето ми. Лятото беше сухо. Ти, разбира се, няма как да го знаеш, но нямаше ден, който да не е… топъл и приятен. Като онази година, когато двамата с теб отидохме да ловим… пъстърва… Помниш ли? Когато ти стана мъчно за червейчетата и се наложи да сложим желирани бонбони на куките…
Малер не спря да говори през целия път до вратите. Все още бяха заключени. Как можа да забрави.
Свлече се напълно изтощен при стената до тях, с Елиас в ръце, не можеше да направи нито крачка повече. Вече не усещаше миризмата. Сякаш целият свят бе пропит с нея.
Държеше Елиас близо до гърдите си и гледаше в луната. Тя му намигаше приятелски с жълти очи, сякаш одобряваше постъпката му. Малер кимна, затвори очи и погали Елиас по косата.
По хубавата му коса.
Болница „Дъндерид“, 00,34
— Как се чувствате сега?
Някой натика микрофон пред устата му и Давид инстинктивно посегна да го хване.
— Как се… чувствам ли?
— Да, как се чувствате?
Не можеше да разбере как го откри репортерът от ТВ 4. След като го изгониха от стаята на Ева, отиде да седне в чакалнята, а журналистът се появи петнайсет минути по-късно и го попита дали може да му зададе няколко въпроса. Бе мъж на неговата възраст, а очите му проблясваха — дали от умора, или пък от грима, а може би от превъзбуда?