Когато мъжът приключи, тялото на Давид се скова от студ, а краката му омекнаха. Гърбът му се плъзна надолу по стената и той рухна върху циментовия под. Взря се втренчено в телефона в ръката си, след което го хвърли надалеч, сякаш бе отровен. Слушалката се плъзна по пода и се удари в крака на Лео. Той вдигна поглед.
— Давид! Какво се е случило?
Давид нямаше ясен спомен от последвалия половин час. Светът сякаш бе застинал, загубил всякакъв смисъл. Лео се придвижваше трудно напред сред върволицата от коли, които следваха най-основните правила за движение. Нито един електронен апарат не работеше. Давид се бе свил на седалката до шофьорското място и гледаше с невиждащи очи мигащите в жълто светофари.
Посъвзе се едва когато влязоха във фоайето на болницата и дори успя да отхвърли предложението на Лео да го придружи до горе. Не си спомняше думите на приятеля си, нито пътя до отделението. Изведнъж просто се озова там и времето отново потече бавно напред.
Да, всъщност имаше само един спомен. Докато вървеше по коридора към стаята на Ева, забеляза как лампите над всички врати светят, а алармата на пациентите не спира да вие. Това бе най-логичното продължение на подобна невиждана катастрофа.
Ева се бе блъснала в един лос и бе починала, преди Давид да успее да дойде в болницата. Лекарят го бе осведомил още по телефона, че няма никаква надежда, но че сърцето ѝ все още бие. Само че вече не биеше. Бе спряло в 22,36. В единайсет без двайсет и четири сърцето на Ева бе спряло да изтласква кръв в тялото ѝ.
Един-единствен мускул в тялото на едно-единствено човешко същество. Прашинка на фона на безвремието. А с него си отива целият свят. Давид стоеше до леглото ѝ с отпуснати ръце. Болката в главата му го изгаряше.
Ето тук лежеше цялото му бъдеще, всички прекрасни мигове, които очакваше да му донесе животът. Тук лежаха последните дванайсет години от миналото му. Сега всичко изчезна, а времето се сви до изпълненото с непоносима болка настояще.
Давид падна на колене до Ева и хвана ръката ѝ.
— Ева — прошепна той. — Не може да ме изоставиш. Как ще живея така. Та аз те обичам. Не разбираш ли? Не мога без теб. Събуди се. Няма да се справя без теб, с нищо няма да се справя. Толкова много те обичам, че не мога да повярвам, че това се случва.
Давид не спря да повтаря дългия си монолог. Колкото повече пъти изричаше тези думи, толкова по-истински му се струваха, докато накрая повярва, че те наистина ще помогнат. Да. Колкото повече си повтаряше, че бе невъзможно Ева да е мъртва, толкова по-абсурдна му изглеждаше цялата ситуация. Дори успя да си внуши, че това безкрайно повторение ще сътвори някакво чудо, но в този миг вратата се отвори.
Някаква жена го заговори:
— Как сте?
— Добре, добре — рече Давид. — Вървете си.
После допря все по-студената ръка на Ева до челото си и в следващия миг чу шумоленето на мантата на сестрата, която приклекна до него. Усети ръката ѝ върху гърба си.
— Мога ли да направя нещо за вас?
Давид извърна бавно лице към сестрата и отстъпи назад, без да изпуска ръката на Ева. Тази жена бе живо олицетворение на Смъртта. Скулите ѝ бяха изпъкнали, а в широко отворените ѝ очи се четеше отчаяние.
— Коя сте вие?
— Казвам се Мариане — почти нечуто изрече сестрата.
Двамата с Давид втренчиха очи един в друг за няколко мига. Той стисна още по-здраво ръката на Ева, сякаш за да я защити от гостенката, която бе дошла да я прибере. Но медицинската сестра не помръдна от мястото си. Вместо това изхлипа и рече: „Простете ми…“. После стисна здраво очи и се хвана с ръце за главата.
Давид разбра всичко. Очевидно не само той усещаше тази пулсираща болка в главата си. Медицинската сестра се изправи бавно, препъна се леко и излезе от стаята. За миг действителността се прокрадна през стената на илюзията му и Давид отново чу какофонията от сигнали, аларми и сирени в болницата и извън нея. Целият свят се бе вдигнал на бунт.
— Върни се при нас — прошепна той. — Помисли за Магнус. Как да му го кажа? Нали не си забравила, че навършва девет след седмица. Поръча си торта от палачинки. Как да я приготвя, Ева? Нали ти щеше да я направиш, нали купи малини и всичко необходимо. Още са във фризера вкъщи. Как ще намеря сили да се прибера, да го отворя и да видя малините, които ти купи за тортата от палачинки. Как ще намеря сили да ги извадя и…
Давид закрещя. От гърлото му се откъсна един-единствен вой, който секна едва когато дробовете му останаха без въздух. После допря устни до кокалчетата ѝ и прошепна:
— Това е краят. С теб си отидох и аз. Няма ме вече. Всичко се сгромоляса.