Болката в главата му така се усили, че вече не можеше да я игнорира. Пред очите му пробяга лъч на надежда. Всеки момент щеше да умре. Да. Тук и сега. Нещо изпука, сякаш мозъкът му се разцепи под силата на растящата болка и точно успя да си помисли: „Умирам. Сега. Благодаря“, когато всичко свърши. Изчезна. Алармите и сирените заглъхнаха. Светлината в стаята загуби яркостта си. Изведнъж чу собственото си запъхтяно дишане. Ръката на Ева, мокра от потта му, се свлече надолу по челото му. Болката я нямаше. Давид разсеяно прокара ръката на жена си напред-назад по челото си, одраска кожата си с венчалната ѝ халка. Искаше да върне болката в главата си. След като тя изчезна, тази в гърдите му стана непосилна.
Давид заби поглед в пода. Затова не видя бялата ларва, която падна от тавана, приземи се върху жълтото болнично одеяло на Ева и продължи надолу.
— Любима моя — прошепна той и прегърна ръката ѝ. — Та нали никога нямаше да се разделим, забрави ли?
В този миг ръката ѝ потрепна и стисна неговата.
Давид нито извика, нито помръдна. Просто продължи да гледа втренчено ръката ѝ и отново я стисна. Тя му отвърна със същото. Той буквално зяпна от удивление и облиза устните си с език. Не, не изпитваше щастие, по-скоро бе объркан, сякаш току-що се бе събудил от някакъв кошмар. Опита се да се изправи и да я погледне, но краката му не го държаха.
Бяха я почистили и превързали, доколкото състоянието ѝ позволяваше, но въпреки това половината ѝ лице бе превърнато в голяма рана. Лосът явно бе успял да извърне глава или дори да атакува колата в последен отчаян опит да се спаси. Рогата му бяха пробили първи стъклото и се бяха впили в лицето ѝ, преди тежкото му тяло да я размаже.
— Ева! Чуваш ли ме?
Тя не реагира. Давид се хвана с ръце за лицето. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите.
„Явно бе някакъв… спазъм. Не може да е жива. Вижте я само.“
Въпреки че дясната половина на лицето ѝ бе покрита с огромна превръзка, то му се стори някак… малко. Виждаше се, че голяма част от костите, кожата и месото ги няма. Бяха му казали, че състоянието ѝ е критично, но едва сега започна да си дава сметка колко сериозни са нараняванията ѝ.
— Ева? Аз съм.
Този път не можеше и дума да става за спазъм. Ръката ѝ потръпна и се удари в крака му. В следващия миг тя се изправи, напълно неочаквано. Давид отстъпи инстинктивно назад. Одеялото се плъзна надолу от тялото ѝ. Чу се някакво звънтене. Не, изобщо не бе осъзнал колко сериозни са раните ѝ.
Гърдите ѝ бяха голи, а дрехите — нарязани на парцали. В дясната част на гръдния ѝ кош се мъдреше зейнала дупка, заобиколена от парчета кожа и съсирена кръв. Оттам се чуваше звънтенето. В първия миг Давид не можа да познае своята Ева в това чудовище и му се прииска да избяга оттам. Но краката му не го слушаха. След малко се опомни и отново застана до леглото ѝ.
Сега разбра какво звънтеше и подрънкваше. Скоби. Целият ѝ гръден кош бе изпълнен с метални скоби, впити в разкъсаните кръвоносни съдове. Именно те се удряха една в друга при всяко нейно движение. Той преглътна и промълви: „Ева?“
Тя обърна глава към него и отвори единственото си око.
Тогава Давид отново изкрещя.
Площад „Велингбюплан“, 17,32
Малер мина бавно по площада с мокра от пот риза. В ръка носеше найлонова торбичка, пълна с храна за дъщеря му. На около десет сантиметра пред краката му се поклащаха светлосиви гълъби.
Той самият също приличаше на голям сив гълъб. Протритото му сако бе от петнайсет години, купи го, когато понапълня и старите дрехи му умаляха. Същото можеше да се каже и за панталоните му. От косата му бе останал само един венец покрай ушите, а от силното слънце голямото плешиво петно на главата му се бе зачервило и обсипало с лунички. Като го гледаше, човек се сещаше за гълъбите, които търсят остатъци от картофено пюре по хартиените чинийки от хотдог, и лесно можеше да реши, че Малер носи празни бутилки в торбичката си и рови из кофите за боклук.
Това не беше вярно, но той винаги оставяше такова впечатление у хората. Впечатление на пропаднал.
Когато мина по сенчестия тротоар край „Оленс“10 на път към улица „Онгерманнагатан“, Малер пъхна пръстите на свободната си ръка под двойната си брадичка и издърпа огърлицата си. Беше му подарък от Елиас. Шейсет и седем разноцветни мъниста, нанизани на корда и увити завинаги около врата му.
Докато вървеше надолу по улицата, Малер отброи мънистата едно по едно с палец, сякаш държеше броеница.
Наложи се да спре и да си поеме дъх, след като изкачи стълбите до апартамента на дъщеря си. После отключи вратата. Вътре цареше полумрак, бе топло и задушно.