Любен Дилов
Когато рибата не кълве
Понякога рибата не кълве, без да може да си го обясни дори такъв дългогодишен и наблюдателен въдичар като него. Атмосферното налягане беше нормално — преди да тръгне, бе погледнал барометъра, ветрецът гъделичкаше повърхността на водата, колкото да възбуди апетита на обитателите й, небето, лъснато и ведро като току-що измитото лице на невинно момиче, не криеше в кротките си глъбини никакви коварства, а рибата в тая чудесна река все така си лежеше на дъното на вировете или мързеливо помахваше опашка в прозрачните плитчини.
Без да е особено амбициозен, той бе изловил много риба в живота си, така че още не можеше да се ядоса и заразен от нейната леност, скоро престана да шета по двата бряга, да я предизвиква с чести замятания и различна стръв. Приседна край единия от ръкавите, където водата, усетила се отклонена, сякаш изпадаше в паника и започваше лудо да се бие в камъните. Такава вода повече радваше окото на ония въдичари, които в излетите си търсеха и красотата на природата, а той беше от тях. Затова смени оловното топче с двойно по-голямо, тури прясна стръв на кукичките и ги застопори в долния край на бързея. Сега вече му оставаше да запали първата цигара и да се излегне с очи към реката, за да усети истински своята седмична почивка.
В това именно се съдържаше и сладостта на толкова осмиваното въдичарско търпение: спокойно да чакаш рибата и да се радваш на природата, защото усещаш, че тя също няма нищо против теб, за разлика от оная среда, от която си се измъкнал за няколко часа.
Докато палеше цигарата обаче, очите му, бягайки встрани от кибритения пламък, съзряха току до брега заплетен в коренищата предмет, чийто непомътен от водата стоманен блясък беше не по-малко силен. Той се загледа в него с още недоразпален интерес — какви ли не човешки изделия бе виждал да мъкнат бързеите в тоя консуматорски век, но щом инженерският му поглед установи аномалията — предметът явно беше метален, а плуваше с лекотата на детско балонче, — той остави цигарата, опъна меките кончове на рибарските си ботуши до над бедрата и нагази.
Приличаше на еднолитров термос, но и в дланите му легна все така смайващо лек. Металът изглеждаше фабрично нов, а трябваше да е доста поочукан, ако бързеят бе го довлякъл отнякъде. Сякаш някой извънредно предпазливо бе го поставил в чатала на яките корени край брега.
Той безрезултатно опита отначало с нокът, после и с могъщия си ловджийски нож да му нанесе драскотина, и го правеше не толкова от специален интерес към странния метал, колкото да възвърне хладнокръвието си. Защото пръстите му бързаха към горната част на чудатия термос, където се очертаваше нещо като широка чаша-капачка с гравирани по нея знаци. Търпението бе нужно и на изследователите, не само на въдичарите, а това тук можеше да представлява някоя модерна бомба.
Остави го изправен в тревата, запали повторно угасналата цигара и се наведе над капачката. Едва ли беше оръжие — снарядите с такъв размер, ако не са газови, разчитаха не толкова на взривната вълна, колкото на метала си, за да нанасят своите поражения. А и за какво ще поставят отгоре им ръководство за отваряне — тези знаци очевидно представляваха нещо като шифър.
Съсредоточеният му поглед откри и линиите, които опасваха цялата капачка, превръщайки я в нещо като двойна шайба. Натисна я безкрайно внимателно с показалеца си и ето че тя веднага се завъртя, сякаш току-що смазана с най-фино масло. Въртеше се и в двете посоки, значи шифърът трябваше да се набере чрез подреждане на знаците и геометричните фигурки. Той отново поразклати край ухото си загадъчния съд, та с осезание и слух да долови има ли нещо в него, не усети никакво движение вътре и успокоен започна да търси системата.
Шифърът излезе прост, дори за инженер с посредствени знания и съобразителност като неговите. Капачката на термоса се разхлаби и той бързо го отдалечи от себе си, залегна, завря нос в тревата да успокои дишането си и да съобрази как да я вдигне от разстояние.
По-далеч трябва да съм, каза си той, и от страната на вятъра, та ако има в него някакъв газ… Но в мига, преди да запълзи към закрепения на брега все така неподвижен рибарски телескоп, капачката на термоса тихичко изпльока и падна в тревата. От широкото гърло действително заизвира белезникав газ, но по същия загадъчен начин си оставаше в плътна струя, която ветрецът не успяваше да разсее. Струята се извиси на около метър височина, разля се по някакви свои си закони и оформи нещо като облак с очертанията на изправено животно или клекнал човек.
Очевидно този газ нямаше намерение да го трови и той му рече: „Ха, здрасти!“ — спомнил си приказката за злия дух в шишето. Каза го още, за да смачка внезапните си угризения. Бе постъпил като нетърпелив глупак, като дете, избързало да разглоби новата си играчка. А разумното бе да отнесе термоса в някой научен институт, където всичко щеше да бъде изследвано сериозно — и направата, и газообразното му съдържание. И все заради угризенията си продължи в духа на популярната приказка: