Емилиян Станев
Когато скрежът се топи
Как се настанахме в хижата
Преди петнадесет години работех в едно ловно стопанство. Там се развъждаха на свобода елени и сърни, а в просторните гори наоколо се срещаше всякакъв дивеч. По него време не беше лесно да се намери работа в града и аз приех с голямо задоволство да стана лововъд. За щастие, моята служба се оказа много приятна и интересна, хиляди пъти по-добра от службата на дребен чиновник в някое данъчно или общинско управление.
Заживях в една хижа с каменни стени, с широки сводести прозорци, с чисто варосани стаи и с веранда, над която бях окачил рога от елен-самец. Край хижата имаше поляна, заобиколена от вековна гора. Лете тая гора беше пълна със зелена светлина и с хлад — зиме, облепена със скреж и натоварена с кит, напомняше огромна фантастична дантела. Нощем гората се издигаше като тъмна стена, дърветата сплитаха над поляната многосложна мрежа, която при най-слабия ветрец трептеше като черна паяжина.
В тая хижа прекарах две години с моето ловно куче Хектор и с един невероятен човек, чиято история ще разкажа по-късно. Казвам невероятен, защото не мога да намеря друга дума, с която да го окачествя. Истинското име на тоя човек беше Тошо Караминков, но никой не го наричаше нито Тошо, нито Караминков. В цялата околия той беше известен със съвсем други имена. Едни го знаеха като Тошо Американеца, други като капитан Негро.
Самият той отдавна беше забравил кръщелното си име и сигурно би се обидил, ако някой посмееше да го нарече Тошо. Казваше, че бил двадесет години морски капитан и по всички морета и океани е известен под името капитан Негро, което по испански ще рече Черния капитан.
Аз го намерих в близкото до стопанството градче — тогава много западнало. Там капитан Негро разсмиваше съгражданите си в едно кафене, като им разказваше всякакви небивалици. Те се смееха, а той ги лъжеше — толкова по-смело, колкото по-силно се смееха неговите слушатели.
На ръст капитанът беше дребничък. Имаше обли очи, черни като маслинки, над челото му висеше нещо като перчем, а над перчема бе килнат овчи калпак. Но най-чудновата беше блузата му. С нея той беше известен в цялата околия не по-малко, отколкото с името си на мореплавател. Тя бе ушита от тъкана селска възглавница, цялата червена, извезана с йероглифни шарки и цветя. Отпред се закопчаваше с цип, а на гърдите имаше два джоба „американска кройка“, както казваше капитанът.
Ние се настанихме в изоставената дотогава хижа и се приготвихме да посрещнем зимата. Трябваше да наберем дърва и тая работа не беше шега. Много букови цепеници, направени на клади в южната част на двора, близо до вратата на хижата, ни осигуряваха топлина до пролетта. Вземахме си кон, който беше твърде стар, дребничък и червен. Кръстихме го Алчо. После боядисахме кухнята с охра, измазахме с вар стаите, стегнахме печките.
— Мъчни работи свършихме — каза капитан Негро, когато всичко беше готово. — В Америка хората не работят така.
— А как? — попитах аз.
— Там има машини за всичко. Дори за чистене на зъби. Нахраниш се и отидеш при машинката да ти очисти зъбите. Ти сядаш на един стол и си поспиваш, докато тя ти свърши работата…
Той настани големия си куфар под леглото, чиято пружина беше разтеглена и увиснала като люлка, и тутакси се залови да подрежда нещата си в стаята.
— Искам да ти подаря нещо — рече той. — Например ей тая черупка от морска мида. Като я сложиш до ухото си, тя шуми като океана, от който е извадена. Виж каква е хубава.
— От нея ще направим пепелник — казах аз.
Капитан Негро продължаваше да вади разни предмети от куфара.
Той измъкна две ризи от манилски памук и ги метна върху перилата на кревата. После извади нова блуза от син плат, направена от някогашната му капитанска дреха, погледна я тъжно и внимателно я простря върху леглото.
— Ако ни дойдат гости, ще се облека с нея — заяви той.
От куфара продължаваха да излизат най-различни дрипи.
— Търся да ти покажа нещо — каза капитанът, когато забеляза в очите ми недоумение защо е необходимо да се рови в окаяната си покъщнина.
— Ето го, гледай! — рече той, като намери най-сетне търсения предмет.
Тоя предмет напълно приличаше на пиринчена мелница за кафе, от тия, с които и досега си служат нашите баби. Оказа се, че се разтегля и става дълъг морски далекоглед.
— Голяма антикварска рядкост — заяви капитан Негро, като ми подаваше далекогледа. — Купих я в Париж от един вехтошар. Тоя далекоглед е принадлежал на един прочут пират, когото англичаните обесили на мачтата на техен военен кораб, както тогава повелявал законът.