От една хралупа безшумно излетя бухал, размаха широките си криле и се скри в тъмната дълбочина на един дол. Продължих пътя си с дебнещи крачки и така достигнах едно хубаво място, където рътлината се огъва като конско седло. Тук растяха диви череши и лози, спуснали своите дебели, ликави въжета от дърветата, по които бяха се увили. Два гривека изплющяха с криле и уплашено излетяха от една череша. Бяха дошли да видят дали плодовете са узрели… И ето, ниско в долината чух умолителен писък. Две птици, прилични на ястреби, се гонеха над гората. Бяха две кани. Мъжката молеше другарката си да кацне на някое дърво. Женската, обзета от лудешко желание да лети, нарочно дразнеше своя другар. Като волни хвърчила се носеха двете птици. Ту политаха ниско, докосвайки върховете на гората, ту отведнъж се издигаха високо над зеленото море. Тогава писъците на мъжката каня ставаха по-умолителни и пронизителни. Тя следваше другарката си неотлъчно, като махаше неспирно с криле, сякаш искаше да й покаже колко много е измъчена от тая игра. Но женската беше неумолима и не искаше да знае. Ней й се летеше, летеше… Толкова хубаво е да се лети над тия росни, млади гори, да се рееш в свежия, опиващ с прохладата си утринен въздух, а под теб да се пенят потоците и доловете да разтварят зелените си пазви!…
Дълго време следях играта на влюбените птици. Снех далекогледа, гледах ги в синия лазур на небето и завиждах на играта им. После продължих пътя си по рътлината.
Минах по седлото със същите дебнещи стъпки. Минавал бях оттук и зиме, и есен и помнех как изглеждаха тогава тия гори. Имах си едно място, отредено за почивка. То беше на една полянка, където растеше изкривено дъбче. Неговото стъбло приличаше на обърната надолу буква „Ч“ и аз седях на него като на стол. През есента тук видях един сръндак. Ходеше без рога, защото току-що беше ги хвърлил. Много ми се искаше да го видя пак.
Когато седнах на дъбчето, беше настъпило пладне и слънцето почна да напича. Гората се стаи. Сенките в доловете изчезнаха, изчезна и сутрешната мъгла по върховете. По това време от деня винаги изпитвах малко тъга, както и вечер, когато слънцето залязваше зад горите и на хоризонта оставаше лилаво петно, като пепел под изтляваща жар. Тогава си мислех за хората в градовете. В такива вечери капитан Негро също тъгуваше, дори Алчо, който пасеше на поляната, вдигаше глава и потъваше в размисъл.
Трябва да съм стоял на дъбчето доста време. От утрото не бе останало вече нищо. Слънчевите лъчи проникваха навред из гората. Те изпиха всичката роса и под тяхната педантична светлина гората стана съвсем обикновена. Големи мухи забръмчаха наоколо. Избръмчи някоя и кацне на някое листо, търка крилцата с дългите си грозни, космати крака, после се стаи, блажено затоплена от слънцето.
Станах, метнах пушката и продължих да дебна. „Нима днес няма да видя никакъв дивеч? Поне сръндака“ — мислех аз, като се спирах от време на време и надничах по склоновете на рътлината. И го видях.
Той беше заспал под мен, на южния склон близо до един пън, край който растяха две-три млади букачки, високи и прави като пръти. Мястото край него бе доста оголено, гората беше рядка, наоколо се синееше синчец и той спеше всред него. Беше сложил глава върху един от предните си крака, протегнат напред. Новите му рога бяха обрасли с мъх, сивата му зимна козина бе проскубана тук-там по широкия му гръб.
Извадих от пазвата си далекогледа, седнах върху мъха и му се любувах през стъклата. Как сладко дремеше, проклетникът! Слънцето изливаше върху него топъл дъжд, който падаше на златисти капки по тялото му. Беше се предал на спокойната пладня, изпълнена с мир и тишина. От време на време ушите му трепваха не защото долавяше някакъв обезпокоителен шум, но защото някой кърлеж започваше да го хапе, а не му се искаше да наруши дрямката си да се чеше… Под него, в долината, реката тихо бучеше, във въздуха се носеше неспирен, опиващ ек, като че някой викаше през всичкото време „о-о-о“, а двете кани продължаваха да летят и пищят…
Станах и тръгнах надолу. Вече не дебнех дивеч, но вървях още по-тихо, да не смутя със стъпките си тоя сладостно томителен покой. Струваше ми се, че дърветата и тревите ми правеха знаци да мълча. Аз се усмихвах и се чувствах горд, че вървя мирно из леса и макар че съм ловец, не закачам никого. Не смачках нито една тревица, не безпокоих нито една птица, не разгневих нито едно горско божество. Само каните продължаваха да пищят и това, кой знае защо, вече не ми харесваше…