Отбих се при Солените извори. Водата на единия беше мътна, пълна с кичури сиво-кафяви косми. Току-що беше се къпал елен. Неговите стъпки личаха върху черната тиня като стъпки на вол. После продължих по течението на реката. Долината се стесни. От двата бряга се издигаха гъсти, млади гори. От тях идваше особен мирис, какъвто гората издаваше, когато слънцето я напече. Пушката висеше на рамото ми, а каните продължаваха да пищят много наблизо. Излязох от теснината. Долината отново се разшири и показа една хубава продълговата поляна. Тъкмо в тоя миг каните се спуснаха над главата ми. Спусна се женската, а мъжката я последва и тогава ето какво стана: някой сне пушката от рамото ми и гръмна…
Женската каня изпищя, отпусна криле и политна към гората, а гората я погълна и я скри от очите ми, сякаш искаше да потули по-скоро това убийство. Планината изстена и се изпълни с ропот и дълго време ропта с всеки свой дол и с всяко свое усое…
Пушката димеше в ръцете ми. В ушите ми ечеше гърмът, протестът на планината се носеше като тътен по цялата й снага, а пред очите ми се мяркаха червени и сини петна. Топла вълна премина по тялото ми…
Как ли бе трепнал и подскочил дремещият сръндак? Каква смъртна тревога е помътнила черните му очи, донапред спокойни и блажено кротки! Как широко са се разширили ноздрите му, как бързо се е разтворило бялото огледало на задницата му! Хукнал е да бяга из гората, обзет от паника. Паника е изпълнила цялата планина. Сто чифта дълги като чехли уши на кошути са се размахали и сто чифта очи са разширили гледците си, пълни с ужас…
Не смеех да се върна назад.
Стигнах до една запустяла дъскорезница, надникнах в буренясалата вода, погледнах посивялата сграда — полуразрушена и сякаш обгоряла. Две грамадни греди се издигаха от разбития дъсчен покрив, а над него стърчеше пречупеният улей, през който някога е падала водата и е въртяла жестокия трион. Някой дървар е клал тук огън и сега пепелта — влажна и сива — стои като оловна пита, а наоколо е останал говежди тор и смачкана кутийка от цигари.
Време е вече да се връщам. Но не по същия път, не през долината. Изкачвам се по рътлината, спирам се на едно хубаво седло, обядвам, после се изтягам върху мекия мъх, слагам приклада на пушката под главата си и заспивам…
Когато се събудих, слънцето се мяташе над синкаво-зеления хребет — топло и голямо. Настъпваше хубавата юнска привечер и сенките нарязаха доловете. Беше весело. Само самотната каня продължаваше да пищи и да вика своята мъртва другарка…
Върнах се в хижата. На поляната пасеше конят. Вратата на хижата беше затворена. Чух вика на капитана. Той ходеше из гората и викаше:
— Май! Май!
Старата сърна беше отвлякла сина си.
Стар заек с големи уши
Моят другар е много тъжен. Забрави да сготви хубавите гъби, които набрах тая сутрин. Не го сдържаше в хижата и сега продължава да ходи из гората и да врещи като сърна. Със себе си е взел мисис Стейк и нейното яре. Вярва, че с тях може да подмами нашия Май.
На обед се върна, седна на масата и тупна калпака си върху нея.
— Отвлякла го е далече — каза той и ме погледна гузно. — Тая мръсна коза е виновна за всичко. За какъв дявол ни е сега?
Мълчах.
— Щом няма вече сърнето, тя е съвсем непотребна… Как мислиш, може ли Мирка да напусне тия места и да отведе Май другаде?
— Не знам.
— Пуф! — изпъшка капитанът.
Хижата сякаш е опустяла. Стаите са пълни със светлина, но белите варосани стени изглеждат смълчани.
Капитан Негро се отказа да говори повече с мен. Той си даде сърдит и мрачен вид и се залови да готви, като дрънчеше ядно със съдовете. От време на време отиваше до вратата, поглеждаше към гората, казваше „хм“ и с гордо възмущение се връщаше в кухнята, където се чуваше как се пържат гъбите. Така той, старият дявол, хитруваше със себе си и с мен, като искаше да представи работата така: „Не разбирам защо Май все още не се връща. Нали му заръчах да си дойде навреме“…
Приготви гъбите и мълчаливо ги сложи на масата.
— Не ми се яде — заяви той съкрушено и се върна в кухнята.
Станах, тихичко се приближих до кухнята и надникнах през прозореца. Черния капитан стоеше гърбом към мен и лапаше с голям апетит пържените гъби, насипани в една алуминиева талерка, като мърмореше нещо под носа си…
Аз се върнах в стаята. Нямаше смисъл да сложа край на комедията. Капитанът беше човек със силно въображение — така изживяваше по-леко вината си.
Привечер му казах:
— Напълни една бутилка с мляко и ми я донеси.
Той трепна, ала не посмя да пита какво ще правя с нея.