Сложих бутилката в торбата и тръгнах. Капитанът ме изпрати до самата гора. В очите му виждах въпроса: „Какво мислиш да правиш?“ Но той не смееше да го зададе.
Съжалих го и му рекох:
— Отивам да диря Май. Убеден съм, че ти нарочно остави старата сърна да го отвлече. Да, нарочно! Да ме принудиш да се съглася да я убием. Да ядеш месо!
Той ме изгледа изумено и започна да се кълне:
— На, да умра на място, ако това е така! Мисис Стейк е виновна за цялата работа. Тя започна да блее. Бях я вързал под скалата. И ярето блее. А Май започна да се блъска в кошарата. Тогава рекох: чакай да пусна ярето. Пуснах го, обаче Май продължаваше да се блъска…
— То се знае, пуснал си и него — прекъснах го аз, защото не ми се искаше да слушам оправданията му. — Хайде, довиждане. Стой в къщи.
— Какъв ти е планът? — рече той.
— Нямам никакъв план.
И наистина нямах план освен едно хрумване, на което не отдавах голямо значение. Май беше общувал с нас около две седмици. През това време майка му го навестяваше почти всяка нощ. От деня, в който бяхме узнали за тия посещения, сърната бе идвала много пъти. Ние с капитана решихме да прекъснем срещите, но после променихме решението си. Защо пък сърнето да не посуче майчиното си мляко? Защо да не се опитаме да опитомим старата сърна? Така тя щеше да привикне с нас. Сега трябваше да открия тяхното ново местожителство. Май не бе забравил бутилката с мляко, а Мирка не го заравяше вече в шумата, защото беше достатъчно голям да я следва.
Тръгнах по гребена на планината. Тук има нещо като път или по-точно алея в стар, много стар парк.
Слънцето се е потопило зад хоризонта и червеният му диск се е закрил наполовина. Зад тежката зелена завеса на гората небето излива потоци червена светлина. Долу рътлините се преливат и изчезват в червеникави и масленозелени тонове. Върху тях се набира тънка синкава мъгла. Това е вечерният здрач. Там вечерта идва по-рано и си отива по-късно, отколкото тук, по върховете. Ето кръглата поляна, обрасла с равнец, див чесън и кантарион. Обгоряло от гръм дърво стърчи самотно сред нея, като черна колона. Под него са израсли корави, сиво-бели гъби, обхванали са го от долу до горе като струпеи.
Избирам едно потулено място и се спирам на полянката да слушам дали наоколо не ходи дивеч. По това време сърните излизат на паша. После продължавам към насрещното седло. Знам, че там има скали, на които през есента денуваше стадо сърни. Пътят минава под височината и я опасва от южната страна. Един голям бял камък стърчи всред него, а по-нататък е паднало дърво, което го препречва.
Вървя бавно и внимателно. Често се спирам и слушам. Слънцето се е скрило напълно. Насрещният хълм, приличен на грамадно стъпало, е залян със студена червеникава светлина, сякаш под него има жарава, която го облива със сияние.
Изведнъж от върха над мен проехтява силен рев. Той е хриплив и зверски див. Вековната гора го прави мощен и застрашителен.
Оставам на пътя неподвижен и усмихнат.
„Хаау-у!“ — чува се втори рев. В него трепти пълен с ужас въпрос.
Аз продължавам да стоя неподвижно, дори преставам да дишам.
„Баф! Баф!“ — пита сръндакът, сега вече по-спокойно.
Макар че не го виждам, много добре знам какво прави. Спрял се е с вирната глава към мен. Не ме вижда, но усеща присъствието ми и сега пита какви са моите намерения.
„Баф! Баф!“ — казва той, което значи: „Ей, какво мислиш да правиш? Ще ме гониш ли?“
Като не получава никакъв отговор, започва да се съмнява в моето съществуване. Но това, вместо да го успокои, го изпълва с нов ужас. Той изревава още по-силно, хуква да бяга с пращене и с трясък и пак започва своето: „баф! баф!“ Ала неизминал и двадесет метра, спира се, слуша и отново се учудва. Никой не го гони. Ново съмнение, нов ужас, ново бягство и нов рев. Той души въздуха с черната си влажна муцуна, оглежда всяко дърво, вслушва се с наперени уши. Няма никакъв човек, няма никаква опасност. Всичко изглежда спокойно. В гората са изгаснали и последните огнени стрели на залеза. Хоризонтът се покрива с алена препаска. Тъкмо време за паша. И той решава да се върне в сечището, но в тоя миг вечерникът пак донася моята миризма и пак нов рев, пак бягане, трясък и „баф! баф!“
Това продължава цели пет минути. Най-сетне неговото сърце не издържа и той се спуща да тича край хълма. Така излиза на пътя зад мен и там се спира. Колебае се да напусне сечището, където е свикнал да пасе. Може би аз съм отминал? Неведнъж му се е случвало да мине край него човек и почти винаги тоя враг мирно е отминавал, а той напразно е лаял. И той решава да тръгне по пътя. Върви безшумно и души като куче черната, влажна земя.