Седнал съм на падналото дърво. Дрехите ми са зелени. Ако стоя неподвижно, мъчно мога да бъда забелязан. Пушката е сложена под дървото, да не ме издаде с блестящите си цеви. И както си стоя и гледам към сечището, зад гърба ми се чува нов, още по-уплашен рев. Нещо изтрополява и гледай ти как реве и лае тоя обесник, как тича и пращи, сякаш иска да вдигне цялата планина на главата си. Избяга в долината към мините и оттам дълго време чувах неговото лаене и грухтене, сякаш ме ругаеше и се възмущаваше от хитростта ми.
Смея се гласно и му казвам:
— Кой ти е крив, щом си толкова любопитен? Какво те изкушаваше да ме видиш? Или защото си млад и силен, искаш да поиграеш на страх? Сигурно ти е приятно да изпитваш неговите тръпки, понеже през деня си скучал в хладната, прекрасна сянка на гората. Безделник си ти и не ме интересуваш. Изпълни планината с рева си и кой знае дали Мирка не е избягала оттук.
Решавам да отида до обгорялото дърво, на отвъдното седло. Някакъв гъбар или дървар е клал огън в корените на бука и сега огромното дърво, най-високо и най-старо в тая местност, стърчи изсъхнало и почерняло от едната си страна. При първата буря то ще се пречупи и тогава тежко и горко на ония дървета, които са под него.
От северната страна на седлото върви елен. Познавам това по пращенето. В гората започна да се набира здрач. Дневната светлина се смесва със светлината на непълния месец, който жълтее между клоните.
Връщам се назад. Искам да отида към нашата чешмичка. Може би Мирка не е напуснала любимите си места?
Постепенно лунната светлина започва да тече по белите стъбла на буките, върховете на гората блестят, сенките стават по-тъмни и по-тежки, раздвижват се като черни дантели от вечерника, тук-там лъщят влажните от росата пънове. Всичко се променя от тая мъждееща, кротка светлина и планината става непозната. Окото на ловеца напрегнато се вглежда ту тук, ту там. Той дебне и слухти, и се задъхва, защото спира дишането си, и слуша с отворена уста всички подозрителни звуци. Не премина ли там заек? Не шуми ли сърна? Не пристъпя ли тежко елен? Някаква нощна птица се мярва зад дърветата, чиито листа трепкат и шептят, сякаш си доверяват тайни.
До чешмата има още двеста или триста крачки. Хребетът се повдига и образува малка стръмнина, хубаво сгряна от месечината, рядката и висока гора е пълна с лунен дъжд. Меко се белеят дебелите стъбла на буките.
Нещо изшумолява отпреде ми и аз заставам с повдигнат напред крак, който полекичка слагам на земята. Едро животно преминава от лявата ми страна и тутакси се спира. Виждам очите му да блестят на лунната светлина. То стои на десетина метра от мен и ме гледа. Гората хвърля върху тялото му сенчести капки, сякаш го е обхванала в черна мрежа. Изглежда доста голямо, сиво, с дълги уши, с дълги крака. Това е сърна…
Чудно е, че тя не бяга, не врещи, а ме гледа втрещено, сякаш не е сигурна, че вижда човек. Изминава половин минута и ето че край нея се мярва една сенчица…
Тогава изваждам бутилката от торбата. Млякото я прави да се белее в ръцете ми като тебешир. Отпушвам гърлото и леко я навеждам. Млякото започва да бълболи и да се излива по земята.
— Май, Май — шепна аз тихичко.
Старата сърна трепва и се отдалечава. Не виждам дали сърнето я следва, но се завтичвам подире й, като продължавам да викам:
— Май, Май!
Стигам до едно паднало дърво и се блъсвам в сухите му клони. Тук расте бъз и висока коприва, която ме жили по ръцете.
— Май, Май, Май! — викам аз, шумя и пращя край дървото. Стори ми се, че оттук мина сърната.
Излизам от бурена и слушам. В ръцете ми се белее бутилката.
В гората е настъпила пълна тишина. Съкрушено въздъхвам и отпущам ръце. Може би това беше друга, непозната сърна? Обръщам гръб на бурена и се готвя да се измъкна от него. Тъкмо тогава нещо изшумолява и бъзът се раздвижва. Гледам там, но не виждам нищо. Бъзът престава да се движи, ала край мен има някой. Чувствам неговото мълчаливо присъствие. Оглеждам се и ето че нещо меко и влажно докосва ръката ми, в която държа бутилката…
В краката ми стои нашият Май и ме блъска с муцунката си. Изваждам тапата и той налапва лакомо гърлото на шишето…
— Капитане-е-е! — радостно викам към хижата, макар да знам, че оттук той не може да ме чуе. После вземам сърнето в скута си и тръгвам бързо през гората.
Май лежи кротко на гърдите ми. Очите му блестят на лунната светлина, муцунката му докосва лицето ми и аз усещам дъха му, в който се долавя мирис на мляко и на още нещо друго, каквото има в дъха на агнетата. Острите му копитца дращят от време на време куртката ми. Той не иска да бяга, но все пак започва да се безпокои, пък аз разбирам защо ми се отдаде да го хвана толкова лесно. Старата сърна му е заповядала да се скрие в бъза, понеже на малчуганите като него не се позволява да тичат нощем из гората…