Надвесвам се над хижата. Отгоре виждам дългата, ниска постройка, от чиито прозорци излизат снопове светлина. Наоколо се носи мирис на дим. Черния капитан сигурно готви или пък чете джентлеменската книжка и мечтае за деня, в който ще заколим мисис Стейк или нейното яре. Той нищо не ми е казал за своето минало и аз все се готвя да го разпитам.
Реших да вляза в хижата с най-отчаян вид. Затворих Май в кошарата и отидох при капитана.
— Е — каза той, надвесен над една своя риза, на която пришиваше копче. — Какво направи?
— То се знае — нищо.
— Мъчна работа е да се намери сърнето. Кой знае къде го е скрила майка му. Гладен ли си? Приготвил съм хубава вечеря.
Нарочно си давах по-отчаян и уморен вид.
След вечерята отидох при Май. Отворих вратата на кошарата и той тръгна след мен. Стаите на хижата му харесваха повече от кошарата. Пред входната врата оставих сърнето и като я затворих след себе си, влязох в коридора. После казах на капитана:
— Стори ми се, че в двора има заек.
— Аха, аз го видях още миналата седмица, но забравих да ти кажа. Стар заек с големи уши.
— Точно такъв е.
— Чакай да отида да го видя — рече той.
Чух как отвори вратата на хижата и извика. А след това се втурна при мен със сърнето в ръце.
— Казах ли ти, че то ще се върне! — тържествено извика той с блеснали от радостна възбуда очи. — Ето на̀, че пак излязох прав!
Оставих го да „излезе прав“. Не исках да помрача неговата горда самоувереност.
В капана
На другия ден се заловихме да правим капан за старата сърна.
— Пак си измислил мъчна работа — оплака се капитан Негро, когато му изложих намерението си да хванем Мирка и да я опитомим.
Издигнахме стената на кошарата на такава височина, каквато сърната не можеше да прескочи, а зад вратата направихме друга, подвижна врата, толкова висока, колкото беше висока новата ограда. Тая втора врата привързахме с въже така, че с едно дръпване на въжето кошарата се затваряше отвред. Работихме два дни и тая работа не беше шега.
Първата нощ Мирка дойде до незавършената ограда, зад която се намираше синчето й, но не посмя да влезе вътре. Изплашиха я тия преобразования, пък и Хектор бе вързан близо до кошарата.
Втората нощ се скрихме на верандата, като държахме края на въжето в ръце. Според нашия план, щом хванехме сърната, аз трябваше да сляза долу, колкото може по-бързо, и да застана до вратата, та в случай че в капана се появи дефект, да попреча на Мирка да се измъкне.
— Ще я пипнем! — уверено заяви капитан Негро, когато всичко беше готово.
Той държеше въжето в ръцете си много здраво и си даваше вид, като че щеше да лови лъв. Тая работа бе погълнала цялото му внимание и цялата му мисъл.
— Някой ден аз ще ти разкажа как улових в Индия един бенгалски тигър — каза той тихичко, когато се настанихме на верандата.
— Много интересна ще е тая история. Но сега трябва да пазим пълна тишина — рекох аз.
Мирка се появи към полунощ. Кучето бе прибрано в хижата, да не лае. Май затрополя из кошарата и майка му се приближи предпазливо. Тя обиколи няколко пъти високата ограда, като отминаваше вратата, единственото място, откъдето можеше да влезе при синчето си.
Черния капитан подаваше чорлавата си глава над перилата на верандата и се мъчеше да не диша. Късите му ръце с възпретнати до лактите ръкави стискаха въжето. Сърната продължаваше да ходи край кошарата. Виждахме я като сянка под мътната светлина на месеца, затулен зад върховете на гората. Най-сетне Мирка се спря пред вратата. Ръцете на капитана започнаха да треперят. Тоя трепет можеше да се предаде по въжето. Аз се приготвих да му го отнема, ала в тоя миг сърната прескочи първата, ниска врата.
— Дърпай! — изкомандвах аз.
Капитан Негро опъна въжето с такава сила, че вратата се удари с трясък в рамката и едва не събори оградата. Въжето се опъна от нейния горен праг над цялата кошара до нас, като телефонен кабел.
— Тичай! — извика капитанът.
Втурнах се лудешки по стълбата и залостих вратата на кошарата с приготвената за тая цел дървена кука. След мен тичаше моят другар.
— Хвана ли се? — попита той.
— Тук е.
— Нали ти казах, че ще се хване. Ура-а-а!
— Не викай. Плашиш я.
— Чакай да я видим.
Надничахме през разтрозите на грубата врата, скована от тънки пръти. Уплашената майка се притискаше в оградата и се блъскаше по нея.
— Трябва да я оставим на спокойствие. Иначе ще събори оградата и ще избяга.
— Не може да избяга. Оградата е здрава. Е, ами сега какво ще я правим? — рече Черния капитан. — Така ли ще я оставим?