— Не, ще я пазим.
— Най-умно е да я хванем и да я вържем. После ще я занесем в хижата.
— Ако я запрем в стаята, ще си строши краката. Ще разбие стъклата на някой прозорец и ще избяга. Тя е дива.
Капитан Негро се замисли. После каза:
— Ти стой тук и пази. Ей сегичка ще се върна.
Той влезе в хижата и дойде оттам с някакви въжета.
— В никой случай не съм съгласен да оставим сърната в кошарата — заяви той с тон, нетърпящ противоречие.
— А какво мислиш да правиш?
— Ще й надяна ей тая работа!
Той вдигна въжетата пред очите ми. Оказа се, че беше донесъл юлара на коня, към който бе приспособил набързо две нови въженца.
— С тия въжета ще я привържем под мишниците, в юлара ще пъхнем главата й — обясни капитанът със същия авторитетен тон.
— Това е дивотия. Така само ще я утрепем — казах аз.
Капитан Негро не искаше да се откаже от намерението си и ние се скарахме. Съвсем не подозирах, че в него живее някаква особена страст да връзва дивите животни, която по-късно пак се прояви и завърши твърде трагично. И друг път бяхме се скарвали, но никога много сериозно, защото и на двамата ни минаваше твърде скоро.
Моят другар се прибра сърдито в хижата, пък аз изнесох дюшек, взех две одеяла и си нагласих легло в самата кошара, до вратата. Боях се, че Мирка може да направи лудешки опит да бяга и да се натъкне на някой от коловете по оградата.
Преди да заспя, дълго гледах бедното животно, което ходеше неспокойно край оградата и с вдигната глава напразно търсеше някоя пролука.
Над мен се разстилаше тъмносиньо небе, разсечено от широкия млечен път. Вятърът караше горите тихичко да бучат. Потоците им пригласяха. Мътната светлина на месеца обливаше огромната снага на планината и тя сякаш дишаше. Над главата ми висеше самият безкрай, а срещу мен, край противоположната страна на кошарата, сърната все ходеше и ходеше. Хълбоците й трептяха и ако бих могъл да виждам очите й, щях да забележа в тях мъката и ужаса на диво животно, загубило свободата си.
При мен дойде Май и допря влажната си муцунка до лицето ми. После легна върху одеялото. Планинската нощ беше хладна.
Сърнешки пастири
Не беше мъчно да се опитоми Мирка. Ако се съдеше по зъбите й, тя бе сравнително млада, около четиригодишна.
Отначало тя бягаше като луда из кошарата, когато някой от нас влезеше вътре да й хвърли наръч къпина или да й налее прясна вода в коритото. Но Май ни помагаше. Той идваше доверчиво и ядеше от ръцете ни. Майка му го гледаше с ужасени очи, а после стана по-спокойна и по-малко плаха. Влизахме в кошарата с буца сол и давахме на малкия да ближе от нея. После оставяхме солта край коритото с вода и си отивахме. Мирка идваше да ближе охотно буцата. Солта е голямо лакомство за сърните и за елените.
Когато свикна да намира буцата, сложена до коритото, ние започнахме да даваме сол само на Май. На майка му отправяхме покани да дойде да ближе от ръцете ни. След много колебания сърната се престраши, приближи се с изпъната шия и със свити от нерешителност задни крака. Говорихме й ласкаво и животното постепенно преодоля страха си. Сега Мирка позволяваше да я милваме, дори да я отвеждаме в хижата с приспособения за тая цел поводник на коня. Май следваше покорно капитана по петите, защото мореплавателят обичаше сърнето повече от всичко на света и постоянно го хранеше — „да расте по-бързо“. Само Хектор беше недоволен и в очите му се четеше отчаяние и тъга.
„Ти ме забрави — казваха те. — Някога ме караше да гоня тия дългокраки животни, а сега не ми позволяваш дори да лая по тях. За какво съм ти тогава?“
По-късно Хектор разбра, че нашите сърни не са както дивите, които беше гонил. Той не се вълнуваше вече от тяхната миризма, нито от близкото им присъствие. И те свикнаха с кучето и не се бояха от него.
Нашето домакинство малко пострада. Капитанът занемари кухнята, мисис Стейк ни опротивя. Заклахме ярето й, та тя ходеше сама. Всичките ни грижи се насочиха към сърните. Капитан Негро ги пасеше, а тая работа бе трудна. Мирка трябваше да се води с приспособения за нея конски повод и постоянно трябваше да се бди да не избяга.
Щом времето се поправи, работата тръгна по-леко. Така мина юли и август и настъпи септември — месецът, през който в планината узряват всички треви. Наближаваше времето да зареват рогачите.
Приготвихме се за нова работа. Обикаляхме високите планински поляни, където пасяха еленовите стада. През време на тия обиколки запирахме сърните в обора на коня.
Май беше вече пораснал. Слънчевите петна по тялото му отдавна бяха изчезнали. Той започна да държи главата си високо и на тясното му чело под леко накъдрената козина едва се показваха пъпките на бъдещите му рога. Той ги чешеше, където завърне — понякога идваше да ги търка в грубия шаяк на дрехите ни. Беше толкова опитомен, че изглеждаше неспособен да живее на свобода при дивите си събратя, които надминаваше по ръст и по тегло, защото бе хранен с хубава и обилна храна. И Мирка стана едра, необикновено красива сърна. Тя тежеше към двадесет и седем килограма. Гърбът й бе широк и заоблен. Една тъмна ивица се показваше от бялата й задница и свършваше чак до ушите. От бледосивата й гуша, която имаше сребристосив цвят, много нежен и благороден, красиво се извиваше нагоре дългата й, гъвкава шия като носа на древна галера. Големите и влажни очи напомняха очите на опечалена жена.