Един ден капитан Негро каза:
— Хайде да водим сърните с нас. Ще ги пасем и ще правим нашите обиколки.
Изплетохме нови поводници, с които привързахме сърните по особен начин, и ги поведохме из горите. Никой не беше виждал такива овчари и когато се случеше да срещнем някой дървар, миньор или колибарин, човекът ахваше от почуда.
През време на тия обиколки не видяхме нито един елен, защото се движехме шумно. Но затова пък три пъти водихме сърните на хранилищата. Насипвахме малко овес и ги принуждавахме да ядат от дървените корита.
Мястото беше диво, със сурова красота. Буен поток течеше по дъното на тая котловина, запазена от ветровете, и пълнеше тишината на гората с грохот и плясък. Свежозелените къпини и зеленика покриваха двата му бряга, винаги отънали в роса. Между вечнозелената зеленика, прилична на лимонова гора, стърчаха построените от нас корита и коловете с набучени по тях буци сол.
С капитана решихме да построим тук барака, от която щяхме да наблюдаваме дивеча на хранилището. Една сутрин донесохме тесли, трион, гвоздеи и се заловихме за работа колкото се може, по-безшумно.
Септември бе към края си. Наближаваше времето рогачите да зареват. Беше топло и хубаво време. Тук-там из горите се виждаха пожълтели листа. По буките се появиха първите червеникави петна. Дивите лози узряха и проточиха дълги, редкозърнести гроздове, тъмносини като дребни трънки. На тях се нахвърлиха всички птици — от гривяците до черните косове, сойките, дългоопашатите синигери, които приличат на големи запетаи и могат да ходят надолу с главите. Нощем улулиците викаха: „У-ху-ху-у! У-ху-ху-у!“ — и това угнетяваше и двама ни. Край хижата често преминаваха еленови стада и Хектор постоянно лаеше. Неспокойствие обземаше планината.
В края на месеца елените прореваха. Една нощ, когато изтънената като вежда луна лееше мъжделивата си светлина над тъмните, дремещи гори, чухме първия дрезгав рев:
— Бе-бе-бе-бе-е! Бе-бе-бе-е!
Излязохме навън. Нощта бе тиха и необикновено топла, като че някъде имаше пожар. Нещо потискащо се усещаше в топлия, задушен въздух. Улулиците викаха по-често и по-гръмко. Потоците не се чуваха да бучат, както преди. Само по върховете горите едва-едва шумяха и показваха, че високо по небето минаваше сух и горещ вятър…
На еленовия гръб
Ковяхме покривните дъски на бараката. Нашите сърни кротко пасяха край потока. Капитан Негро беше се покатерил горе, а отдолу аз му подавах дъските. Той държеше гвоздеите между зъбите си и си даваше вид на опитен дърводелец.
— Откъде си се научил така добре да ковеш гвоздеи? — попитах аз, като търсех повод да узная нещо от неговото близко минало.
— Аз знам много занаяти — процеди той през зъбите си, в които и сега стърчеше един доста голям пирон.
— Нищо не си ми казал за твоя живот в града, преди да се разориш — рекох аз съчувствено.
Той се намръщи:
— За него не ме питай никога.
Тоя отговор даваше всякога, когато се опитвах да узная тая тъмна и неизвестна страница от живота му.
Часът беше девет, когато от дъното на котловината чухме силен шум. Като че някой друсаше дърво. Това друсане беше неравномерно — ту преставаше, ту отново започваше още по-ожесточено.
— Сигурно се чеше елен — каза капитанът, като извади гвоздеите от устата си и се вслуша.
— Може да е глиган — забелязах аз.
— Да отидем да видим каква е тая работа.
Вързахме сърните под навеса и слязохме надолу по брега на потока.
Друсането на дървото стана по-силно. Странни звуци, напомнящи мъчително пъшкане, идваха от дясната ни страна. Там имаше поляна и ние се завтекохме към нея.
В края на поляната, изправен на задните си крака, стоеше грамаден елен. Той беше закачил предния си крак в клоните на една дива круша. Изглежда, плодовете на дървото го бяха подмамили да се изправи върху него и сега кракът му беше се заклещил здраво в жилавите клони на крушата, точно там, където започваше копитото. Животното беше плувнало в пот и в пяна. Главата му бе отхвърлена към гърба, езикът му изплезен, жълтите му очи бяха кръвясали. Като ни видя, то зарева и още по-бясно се задърпа. Крушата се разклати, но не го пусна. И двамата извикахме от изненада.