Капитан Негро пръв дойде на себе си.
— Той не може да се отърве по никой начин! Да го хванем!
Приближих се и разгледах чатала, в който бе закачен кракът на животното. Еленът се задърпа още по-лудешки.
— Не приближавай, ще се освободи! — извика капитанът. — Да го свържем и спънем по-скоро.
— Защо да го свържем?
— Качвай се на крушата и му хвани крака, пък аз ще отида за въже! — нетърпеливо рече той.
— Не, това не бива да стане!
— Как ще пропуснем такъв случай! Ще го опитомим, защо да не го опитомим, както опитомихме сърната?
Нямаше време да му обяснявам, че да се опитоми възрастен елен, и то сега, когато е обзет от бяс, е безразсъдна работа.
Отидох под дървото, вдигнах пушката с цевта нагоре и като опрях дулото й в копитото на закачения крак, опитах се да го повдигна и освободя. Ала не успях. Кракът беше залостен здраво.
— Какво правиш? Луд ли си? Защо го освобождаваш? — протестираше капитанът и дърпаше пушката от ръцете ми.
Еленът ревеше все по-мъчително и все по-лудо се теглеше, тъй че крушката се друсаше от долу до горе. Отново се опитах да откача крака с помощта на една върлина и пак не успях. Капитан Негро ми пречеше. Тогава се изкачих на дървото, извадих ловджийския нож и започнах да сека единия от клоните. Работех предпазливо, да не нараня крака на елена.
Капитанът продължаваше да крещи отдолу:
— Престани да сечеш клона! Трябва да го хванем! Стой, ти казвам! — викаше той със свойствената си упоритост и ме заплашваше с каквото му дойде наум.
Животното бе към края на силите си. То хъркаше и се задушаваше. От полуотворената му уста излизаше пяна. Очите му бяха пълни с ужас и мъка.
Най-сетне ножът се заби дълбоко в клона. От тежестта на елена клонът се строши с трясък, но кракът не се освободи. Трябваше да го измъкна от чатала. Черния капитан, обхванат от безумна идея, съблече червената блуза и я метна върху главата на животното. Блузата се заплете в грамадните рога. Капитанът я дръпна, но от това дрехата се закачи по-здраво. В тоя миг еленът се освободи, предницата му се свлече от дървото, животното се олюля и като се огледа диво, хукна да бяга.
Капитан Негро държеше в ръка края на блузата си. Той не искаше да я пусне за нищо на света и дръпнат мощно от първия скок на елена, се озова върху гърба му. Еленът го понесе.
Моят другар изрева от ужас. С оглушителен трясък еленът се завтече из гората. Той правеше огромни скокове. Червената блуза се развя като знаме на рогата му. Виковете на капитан Негро изпълваха долината и още повече влудяваха и без това обезумялото животно. Прилепен върху неговия гръб, другарят ми изчезна от моя поглед. Той ме викаше по име и както ми се стори, плачеше…
Завтекох се по следите на елена, започнах да викам. Никой не ми отговори освен ехото… Какво ли би станало, ако някой горски стражар срещнеше елена с червената блуза на рогата? Веднага щеше да донесе на околийския за това и ние е моя беден другар трябваше да даваме обяснения. Впрочем, кой знае как щеше да се върне капитанът.
Ето докъде го доведе неговата страст да връзва дивите животни!
Не си ли ти… нашият Тошко
Преди да разкажа как се върна капитан Негро и какво последва след това, трябва да кажа нещо повече за него. Тъкмо тук му е мястото, защото след злополучната случка с елена аз се озовах в хижата сам, а там чакаше възрастен човечец, с извехтяла шапка, цветът на която изобщо не можеше да се определи, с износено палто, чиято вдигната яка пазеше неговия тъничък и сбръчкан врат от хладния планински въздух.
Той се разхождаше назад и напред край хижата и мъченически поглеждаше пътечката, очевидно изплашен от мълчанието на вековната гора.
Когато му се представих, оказа се че е съгражданин на капитана, дори негов акранин, почетен адвокат, с пожълтели от тютюн зъби, с мършаво, сиво-зеленикаво лице, приличен на голям скакалец. Той се връщал от някаква махаличка, дето бил ходил по работа, и се отбил насам „да подиша здрав въздух“. Обаче според него въздухът бил „много силен за неговото метиляво здраве“. На шосето го чакаше една бричка.
Аз го поканих в хижата и там, след като се постопли и изпи чаша ракия, той ми довери, че бил дошъл тук не само да диша „здрав въздух“, ами и да се срещне с капитана, с когото имал да урежда стари сметки.