— Капитан Негро току-що замина за града — излъгах аз. — Там вие ще го намерите много по-лесно.
— О, щом е в града, сигурно ще го намеря, макар че той се крие от мен — отговори адвокатът и се усмихна хитро. — Мога да ви кажа откровено в какво се състои работата. Аз съм пълномощник на един търговец на добитък, с когото някога капитан Негро беше съдружник. Между двамата има неуредени сметки.
— Много искам да узная миналото на капитана. То не ми е известно — казах аз.
— Не ви е известно? Нищо не ви е известно? — учуди се адвокатът и повдигна гъстите си вежди тъй, че по тясното му, сухо чело веднага се появиха пет дебели бръчки.
Отдавна търсех случай да узная нещо повече за моя другар и помолих мършавия господин да ми разкаже какво знае за него. Ще си позволя да го предам с мои думи, без да го преинача освен много малко, в интереса на истината, както се казва в такива случаи.
Преди десетина години капитан Негро пристигнал неочаквано в родното си градче, което бил напуснал още като юноша. Скитал цели двадесет и пет години по всички морета и океани, вече застарял, пенсиониран, със спестени парици, той решил да пусне котва завинаги в това малко градче.
Неговото пристигане било забележително събитие. То станало в един горещ юлски следобед, когато улиците на градеца били безлюдни.
Синя кола, наета от железопътната спирка на тридесет километра оттук, известила със своя клаксон пристигането на мореплавателя. Тя минала през площада и се спряла до една варосана къща, бяла като печурка. Капитан Негро стоял в колата, разположен на задната седалка. Пред него били сложени два куфара, облепени с етикети от най-различни хотели в света.
Автомобилът бил заобиколен начаса̀ от тълпа дечурлига, изникнали неизвестно откъде. Шофьорът отворил вратата и капитан Негро застанал пред къщата. Той я огледал несигурно и запитал почти строго:
— Тая къща не е ли на фамилията Караминков?
Тия думи били произнесени с доста силен чужд акцент и едва били разбрани от дечурлигата.
— Тя е — отговорило едно хлапе, очите на което не могли да се откъснат от пъстрата жилетка на капитана. Широк златен ланец излизал от единия й джеб и влизал в другия, като описвал грамадна буква „З“.
Капитан Негро бутнал вратата и влязъл в къщата. Посрещнала го дребничка старица. Очилата й лъскали над сбръчканото й чело, престилката й висяла мокра, изцапана със сапунена пяна. В ръцете си бабичката държала дървен гребен и парче лютив домашен сапун. Зад къщичката в малкото дворче още грухтяла свинята, която старицата току-що била изкъпала.
Втрещена от внезапната поява и напетия вид на непознатия господин, който така безцеремонно се вмъкнал в къщата й, бабичката не знаела какво да каже. А капитан Негро изглеждал доста разочарован от жалкия вид на леля си, която приличала на измокрена мишка. Двамата се гледали цяла минута, без да произнесат нито една дума.
— Е, не ме ли познаваш? — усмихнал се най-сетне племенникът и в хладната полутъмнина на тесния входник блеснали неговите два златни зъба.
Бабичката примигала, по челото й се появила още една бръчка. Тя се взряла в капитана и несигурно промълвила:
— Че май като да те познавам. Не си ли ти… нашият Тошко?
— О кей, аз съм — рекъл мореплавателят.
— Зло да не те познае — извикала лелята и като хвърлила сапуна и гребена, прегърнала племенника си…
Такова било посрещането на капитан Негро от единствената му роднина в градчето.
Бабичката настанила капитана в най-хубавата стаичка на горния кат. Там капитан Негро отворил американските куфари. Те били пълни с дрехи, тоалетни принадлежности и разни непотребни неща. Имало японски параван, мидени черупки, дъвка, шише уиски и множество дреболии.
Капитанът подарил на леля си копринен плат и един гребен, за който казал, че бил направен от бегемотски зъб. След това той разгледал родната си къща и разочарован от жалкия й вид, започнал да разправя на старицата за своите пътувания по света.
Като се убедил, че не е забравил родния си език, оттеглил се на почивка в стаичката и оттам слушал как пътната врата на къщата се отваряла и затваряла, как идвали и си отивали любопитните съседи и съседки, които разпитвали лелята за него, как някои пляскали ръце и ахвали от почуда. Мълвата за пристигането на „американеца“ и за неговите „богатства“ плъзнала като паяжина из града.
Капитан Негро се усмихвал самодоволно и от време на време се оглеждал в огледалото.
На другия ден той решил да смае съгражданите си и се появил на улицата в каубойски костюм. На главата си сложил сомбреро, зелена кърпа била вързана около късия му врат. Кръстът му бил опасан с револверен патрондаш, макар и без нито един патрон, понеже още с пристигането на родната земя митничарите го обезоръжили. Високи чизми силно пристягали доста пълничките му прасци.