Той тръгнал по единствената главна улица с убийствено бавен и невиждано важен ход. От време на време се спирал пред някой бакалски дюкян, по чиито кепенци висели низи цървули, газеничета или паламарки, заглеждал се в някой сарач и след като задоволявал любопитството си, отминавал с гордо отметната назад глава. И без това той обичаше да върви напето, както вървят почти всички нисички на ръст хора, но тогавашният му вървеж бил просто величествен.
През това време юлското слънце напекло и капитанът бил принуден често да сваля сомбрерото и да бърше потта от челото си. След него вървели тълпа дечурлига. От кафенетата и дюкяните излизали граждани да видят „чуждоземеца“. Капитан Негро посрещал със строги очи любопитните погледи и се правел, че не чува смеха зад гърба си.
Най-сетне това му омръзнало и той повикал най-голямото от хлапетата, които вървели след него. Хлапето се приближило със страх. Капитан Негро полюбопитствал да узнае на каква височина над морското равнище се намира неговият роден град, кой паралел минава край него и каква е неговата северна ширина.
— Не знаеш ли? — учудил се капитанът, когато смутеният дангалак обвесил нос. — Че какво ви учат тогава в гимназията? All right1, аз трябва да се срещна с директора.
Той изразил на лицето си голямо възмущение и прекратил разходката. Тоя ден обядвал в къщи, където лелята заклала две пилета и ги опържила с чесън.
Целият град вече говорел за него, обаче капитан Негро нарочно забавял появяването си в обществото. След хубавия обед той си поспал и привечер отново излязъл.
Сега бил облечен в син костюм, безупречно ушит от някакъв шивач на 456-о авеню в Ню Йорк. Риза от манилски памук със снежнобели ръкави, вратовръзка на малки каренца, жълти половинки, на които били навлечени бели летни гетри. Жилетката с ланеца и един тръстиков бастун съставлявали останалата част от премяната на капитан Негро.
Той се запътил към едно кафене, където се събирали най-уважаваните и солидни мъже в града. Повечето от тия мъже били пенсионери: бивши чиновници от съдилището, общината, агрономството, лесничейството и данъчното управление. Между тях имало няколко адвокати и чиновници.
Когато капитанът влязъл в кафенето, настъпила пълна тишина. Десетина чифта очи го загледали с жадно любопитство, примесено е уважение и смут. От това той станал по-горд. Като поздравил и си избрал маса до прозореца, поръчал си кафе и на свой ред започнал да разглежда съгражданите си. В паметта му мъждукали неясни спомени, останали от неговото детинство, и той се опитвал да познае някои от връстниците си.
Мълчанието не продължило дълго. От насрещната маса станал висок пенсионер със сухо охтичаво лице, приближил се до капитан Негро и му се представил:
— Не можеш да си спомниш за мен — рекъл фамилиарно той, — ами аз да ти се обадя. Аз съм Янаки Калото… На един чин стояхме в отделенията и даскал Георги ни теглеше ушите… Е, хайде добре дошел, Тошо!
— Yes2 — рекъл капитанът, — като че си спомням нещо за вас. Много време измина, откакто не сме се виждали. Пътувах по целия свят четвърт век и паметта ми е претъпкана с разни работи…
Примерът на пенсионера бил последван от почти всички посетители на кафенето и капитан Негро бил заобиколен от голяма компания. Всеки искал да седне по-близо до „американеца“, да не изпусне нито една от думите му.
Необикновеният гост бил обсипан с различни въпроси.
През това време кафенето се напълнило с нови хора, между които личали едрата и дебела фигура на кмета и големият корем на аптекаря.
Отначало капитан Негро се задоволявал с кратки и неохотни отговори. Въпросите били съвсем простодушни и невежествени. Но когато забелязал, че всички слушат с голямо внимание, той разширил и задълбочил обясненията и дори съвсем се отклонил от въпросите.
— Между вас, както изглежда, има хора, които не са пътували вън от България — започнал той. — Аз съм изходил целия свят, от Аляска до Огнена земя, Африка по цялото й крайбрежие, Мадагаскар, южните морета, Папуа, Гали, Бали, Меланезия, Таити, Филипините, Австралия, Япония, Китай, Корея, Камчатка, Сиам…
Забравени още от ученическата скамейка нечувани градове и земи, морета, племена и народи били изредени на един дъх от бързореката уста на Черния капитан. Повече от тия чужди за слушателите думи били изговорени на английски и поради това така били преиначени, че всички зяпнали изумени. В кафенето настъпила пълна тишина. Някои преместили столовете си по-близо до капитана, други свивали шепите си на фуния и ги приближавали до ушите.