Върху външната стена на тръбата бе гравирана годината 1745, а по-долу личаха някакви драскотини, които не можеха да се разчетат.
Капитан Негро извади от куфара бели капитански обуща и скръбно ги сложи настрана.
— Ще ги разпоря за подметките — обясни той и продължи историята за далекогледа. — В онова време тая тръба била голяма скъпоценност. Вехтошарят ми разправи, че след смъртта на пирата с далекогледа си служил един французки адмирал, забравих му името… После той станал притежание на адмирал Нелсон, който унищожи при Трафалгар френската флота. След това — на някакъв изследовател от Тибет, когото разкъсали тигрите, тъй че далекогледът попаднал в ръцете на самия Далай Лама. Далай Лама погледнал през него Хималаите и се ужасил. Не бил виждал никога далекоглед… Тъй че това е същинска антика, рядко нещо…
— Е, стига си лъгал! С далекогледа ще гледаме луната — казах аз, като разтеглих половинметровата конусообразна тръба и погледнах през нея навън, където буковите гори, притихнали под залязващото октомврийско слънце, прегаряха в огненочервени тонове.
Капитан Негро се залови с кухнята. Аз го наричах ту „капитане“, ту го величаех „майордоме“ и това го ласкаеше. Но той се оказа ужасен готвач. Понякога сготвяше яденета, които най-изкусният готвач в света не би се решил да сготви и чиито имена не се намираха в никоя готварска книга на нашата планета.
— Капитане, какво е това, дявол да го вземе? — питах аз и гледах ужасено поднесеното блюдо, в което имаше боб с картофи, дебело подлютени с червен пипер.
— А, това ли? Това е мексиканско ядене. Ако не ти хареса, да ти опържа гъби — небрежно отговаряше „майордомът“.
— Трябваше да си вземем прасе. Кой ще ти яде тия страшни манджи! — ядосвах се аз.
Капитан Негро се смееше много весело. Неговото пламенно въображение не можеше да се задоволи с простите готварски рецепти, без да прибави към гозбите нещо ново.
По цял ден той стоеше в кухнята и отваряше и затваряше печката, чиято врата изквичаваше като ритнато псе. Една мръсна кърпа бе метната като пешкир върху лявото рамо на „майордома“, да му е подръка. Капитан Негро много обичаше да стои край печката и докато яденето се вари, да си грее гърба. Тогава мургавото му лице, с малко изпъкнала уста, във формите на която се долавяше нещо детинско и същевременно гордо, вземаше замислено и мечтателно изражение, а лявата му вежда многозначително се повдигаше нагоре. В такива блажени минути той ми казваше с необикновено загрижен тон:
— А бе тия дърва ми се виждат сурови. Току погледнеш, хлябът пак останал недопечен. — Или изказваше опасения, че напролет покривът на хижата непременно ще се окаже повреден от зимните бури.
Наредихме се криво-ляво и ето че зимата дойде. Започнаха виелици, паднаха дебели снегове. Планината оглуша, шосето, което я прекосяваше, съвсем опустя. Вечер над белите гори безнадеждно и скръбно падаше мрак. Тогава над безкрайните ридове и тъмни долове лягаше тежко мълчание, пъплеха гъсти мъгли, които забулваха всичко, и само прозорците на нашата хижа светеха като жълточервени очи.
В такива глухи и мрачни нощи капитан Негро четеше една английска книжка, която изваждаше от куфара. В тая книжка се разправяше, че всички лордове били равни на кралете, самият крал не бил нищо повече от лорд, само че с кралска титла, земята била кораб на лордовете, а добрият дядо господ принадлежал към това общество на милордовете и, така да се каже, бил отличен джентлемен. В книжката се даваха упътвания и съвети, какво трябва да прави човек, ако иска да бъде джентлемен, в коя банка да си държи парите, с каква зъбна паста да си служи и други.
— Чета я да не забравя езика — оправдаваше се „майордомът“, когато го питах не е ли вече твърде късно да се ползва от тия съвети.
По едно време книжката му омръзна. Тогава той се залови да препрочита старите вестници. Когато и те му омръзнаха, започна да чете вестниците, с които бяхме постлали стената под закачалката, да пазят дрехите ни от варта. За тая цел държеше лампата в едната си ръка и се изправяше до стената да вижда буквите.
Но имаше и весели зимни дни. Случваше се утрото да бъде ясно или мъглата внезапно да се вдигне и ето че отведнъж се показваха накичените със скреж и с кит гори. Техните бели дантелени пазви и тунели изпълваха душите ни с чистота. Тежко натоварените клони се превиваха под белия си товар, в най-разнообразни и причудливи форми се показваха великанските буки, нежносинкави и виолетови сенки лежаха върху снега или багреха кита. В тия сложни, менящи се багри, които окото едва долавяше, мъховете по стъблата изглеждаха още по-черни, още по-ярко се жълтееха старите праханици и още по-медночервена се показваше тук-там неокапала, ланска шума по ниските букови подрасти, скрити из белите тунели. От синьото небе грееше весело и чисто слънце, снегът искреше и хиляди отблясъци трептяха по скрежа.