— О — възкликнал капитан Негро, — както виждам, географските ви понятия са твърде слабички… Преди да си дойда, плавах из Тихия океан. Край Индия, близо до Калкута, на половин миля от брега, бяхме нападнати от една грамадна боа. Тя доплувала от сушата и се вмъкнала в кухнята на кораба. Беше по обед. Аз си почивах в капитанската стая и разговарях с боцмана. Изведнъж чуваме, че готвачът пищи. Завтекохме се и какво да видя: змията се готви да го налапа. Извадих револвера и — „пум! пум! пум!“ — убих я на място. Тя се оказа деветдесет и пет стъпки.
— Колко прави това на метри? — обадил се някой.
— Тридесет и един метър и четири сантиметра! — невъзмутимо отговорил капитанът.
— Нима има толкова голяма боа? — недоверчиво попитал аптекарят.
— Yes, има и по-големи. Но тая беше същинско чудо. От кожата й един калкутски обущар направи хиляда и петстотин чифта дамски обуща…
След това, увлечен от собственото си красноречие, Черния капитан станал прав. Той започнал да разказва на смаяните слушатели такива истории, че по лицата им се изписало силно смущение. Описал нравите и бита на австралийските диваци, на племето тобая, разправил за бедните сиамци, които продавали дъщерите си на белите моряци по пет долара за момиче, за китайските работници по плантациите из южните острови, за комарите, за болестите, докато станало късно и слушателите започнали да се разотиват. Капитан Негро се преместил на масата, където стоели кметът и аптекарят, и начаса̀ се сприятелил с тия мъже. Той се осведомил от двамата за стопанското положение на околията и заявил, че има намерение да вложи част от парите си в някое предприятие и по този начин да помогне на своя беден роден град да се издигне на подобаваща висота.
Аптекарят и кметът се спогледали. Черния капитан им нарисувал със силни думи как гори душата му да издигне своя роден град, какво бляскаво бъдеще очаква бедната балканска околия, прославена дотогава само с козята си пастърма.
— Господа, аз съм вече гладен — казал капитан Негро, като погледнал златния си часовник. — Заповядайте да вечеряте с мен в ресторанта. Там ще продължим нашия разговор.
Тримата влезли в гостилницата под единствения хотел в града. Тоя хотел се наричал „Централ“. В него отсядали амбулантни търговци, когато тук ставали панаири и сборове, отсядали джамбази, шофьори, гурбетчии, понякога и някой ревизор, дошъл да ревизира държавните учреждения.
Под мъжделивата светлина на една голяма газена лампа, окачена на тавана, в ресторанта едва се различавали няколкото литографии, окачени на стените. Една от тях изобразявала заспал ловец, край когото скачали грамадни зайци с бакенбарди, друга представлявала Отело край спящата Дездемона, а трета показвала различните човешки възрасти във вид на сводест мост със стъпала. Имало още една, на която нагледно било показано как е фалирал и изпаднал търговецът, който продава на кредит, и как благоденства търговецът, който продава в брой.
В гостилничката вечеряли един стар ерген, учител по математика, и двама ученици, селянчета, чиито стригани глави плахо се гушели в най-тъмния ъгъл. По осемте маси, покрити с черни мушами, рубинено светели шишенца с оцет, солници и тенекиени пепелници.
Съдържателят на гостилницата, който бил едновременно и хотелиер, пристъпил с голяма почит към тримата клиенти и на скоропоговорка изредил четирите яденета, съставляващи неписаното меню. При това по навик той направил такова движение, сякаш си вдигал панталона с помощта на двата си лакътя.
— Остави тия яхнии и чорби — махнал с ръка кметът, — ами виж да запечеш нещо на скара. Пастърмица например. Но да бъде тлъстичка, нарязана като гребенче. И донеси от оня пелин, дето го пихме из оня ден със съдията.
В очакване на поръчката тримата потрили самодоволно ръце и като се погледнали един друг с весели очи, продължили прекъснатия разговор, проникнати от още по-силни желания да повдигнат икономическото състояние на бедната околия. Капитан Негро съобщил много американски начини за печелене на пари, разказал как нищо и никакви хора забогатявали в Америка, обяснил какви способи знае за намиране на подземни богатства и изразил пред кмета желание да направи едно дарение в полза на общината. Но тая тема скоро му омръзнала и той се впуснал да разправя приключенията си по всички меридиани и паралели на земното кълбо.
Хубавият пелин го разгорещил и го направил подвижен като шимпанзе. Черните му очи блеснали, лицето му изразявало различни маски, ръцете му правели всички възможни жестове. Той лъгал през просото, сам се смеел на лъжите си, ту казвал самата истина, обаче нито кметът, нито аптекарят можели да различат къде започва истината и къде свършва лъжата.