Всички се развеселили. Дори кметът, който говорел с внушителен бас, се опитал да запее, като почуквал с дъното на чашката ритъма на някаква песничка.
— О кей — извикал капитанът. — Тоя пелин е чудесен! Предлагам да изпием още по един литър.
Двамата му другари — хора порядъчни и разумни — не се съгласили и Черния капитан върнал поръчката.
След като изпратили мореплавателя до къщата му, тримата се разделили.
— Жалко, че е несериозен човек — рекъл аптекарят на кмета, щом останали сами.
— Да, несериозен изглежда — потвърдил кметът. — Но има парички. Кой ли ще му ги вземе?
— Все ще се намери някой да ги издърпа от ръцете му — въздъхнал аптекарят. — Може пък да лъже, че има. Кой знае! Но ако има, в чий ли джоб ще влязат? — за втори път въздъхнал аптекарят.
Табутамба
Благородните идеи за стопанското повдигане на околията и предложеното дарение за общината не останали тайна за гражданството. Поверителният разговор на тримата станал достояние на целия град, още повече след като кметът начело на една малка делегация направил официално посещение на капитана, да му изкаже благодарността на общината и да приеме дарението. Капитан Негро подарил десет хиляди лева в полза на бедните и пет хиляди за читалището. Той изявил скромното желание неговият портрет да бъде окачен в читалищния салон.
— Разбира се — рекъл кметът с любезна усмивка. — Но в нашата община няма бедни. Всеки си изкарва, както може, препитанието. От глад още никой не е умрял. Но общината няма коне. Тъй че, ако вие позволите, вместо на бедните с тия пари да купим два хубави коня.
— All right — съгласил се капитанът.
— А колкото за читалището — продължил кметът, — то няма никаква нужда от пари. Напротив, то е по-богато от самата община, защото си има кино. На това отгоре там се помещава и казиното, от което печели още повече. Като прибавите и доходите от вечеринките, от салона, то, така да се каже, е в цветущо положение. Тъй че…
— Ами библиотеката? — избързал капитан Негро.
— Отдавна вече никой не чете книги. Гражданите са трудолюбиви хора, нямат време за такива работи — рекъл кметът. — Тъй че, ако позволите, тия пари да ги употребим за нещо по-полезно. Например… ето какво. Общината, така да се каже, отдавна чувства нужда от превозно средство. Няма с какво да отидеш ей дотам. — И кметът посочил с ръка една близка махаличка, която се виждала от прозореца.
— Превозно средство? — учудил се капитанът.
— Да, едно файтонче или скромно кабриолетче — поклонил се кметът.
— О кей — рекъл капитан Негро, като се понамръщил. — В такъв случай моят портрет не може да бъде закачен в читалищния салон.
— Защо не? — смутил се кметът. Но ако там, така да се каже, не е много удобно, ще го закачим в моя кабинет. Нима моят кабинет не е по-официално място?
— Щом е тъй, нямам нищо против — казал неохотно капитанът.
Капитанът придобил голяма слава. Простите хорица снемали калпаците си, когато минавал край тях, жените му хвърляли ласкави погледи. Учителят по рисуване в гимназията бил повикан да го нарисува.
Но неговата слава достигнала върха си, когато започнал да проучва терена с една лескова вилка, на която възлагал големи надежди. Тая вилка имала чудодейната способност да се наклонява в ръцете на Черния капитан, щом наоколо имало каквито и да било руди или води.
Най-непоправимият и страстен иманяр в градчето, Петко Съкровището, разтревожен и заинтересуван от чудотворната вилка, се отдал телом и духом на капитана. Той го следвал по всички прашни пътища, доверявал му къде има закопани пари, къде е заровена „турската хазна“, къде може да се дири „съкровището на цар Шишман“ и пр.
Виждали ги двамата по голите баири над града да крачат из сипеите. Капитанът държал вилката с две ръце в очакване всеки миг тя да се наклони към земята. Ала вилката стояла мирно. Само на два пъти тя проявила магическите си качества. Но когато Съкровището разкопало земята под нея, оказало се, че там има едно конско петало. Втория път вилката показвала, че в един кладенец има вода — нещо, което можело да се види и с просто око.
Много петлета и ярки били изядени от двамата изследователи из околните махалички и селца. Много сливова ракия, пелин и вино били изпити за успеха на работата, но теренът се оказал съвсем беден от метали, минерали и съкровища и капитан Негро подарил вилката на своя неуморен и верен приятел.