— Бедна околия! — съкрушено извикал той. — Освен глина в нея няма нищо. Тук може да се развие само тухлената и кирпичената индустрия. Обаче как ще извозваш тухлите, когато няма транспорт? При това всеки циганин си има своя тухларница!
Голямо разочарование обзело града. Славата на Черния капитан бързо започнала да залязва. Всички разбрали, че той няма никакви милиони и че е голям хвалипръцко.
След като мислил цяла година с каква работа да се залови, капитан Негро решил да се залови с търговия на добитък. Той си спомнил за грамадните стада, които бил виждал в пампасите на Мексико, въобразил си колко живописен търговец ще бъде с каубойския си костюм и се вдъхновил от желание да прибави нещо ново и благородно в тая просташка търговия, която в градеца наричали джамбазлък. Понеже бил неопитен, той се сдружил с някой си Каракоч. Тоя Каракоч имал две педи дълги мустаци и жълти, лукави очи.
Той посъветвал капитана да си купи кон. Капитанът го послушал и си купил кобила, която нарекъл Табутамба в чест на една негова приятелка индийка.
Табутамба била много интелигентна кобила, може би най-интелигентната в света. Тя обичала да се оглежда в огледало, можела да брои до сто, да чете вестник, да смига с едното си око и да рита едновременно с четирите си крака.
И ето че един ден гражданите видели своя герой, възседнал умната Табутамба, да язди редом със страшния Каракоч и с юнашки викове да кара пред себе си цяло стадо дръгливи биволици и крави. Капитанът се обръщал към стадото на мексикански език. Той говорел три езика, обаче по едно вътрешно чувство за стил избрал мексиканския за добитъка.
— Аделанте, батальон! Мас пронто, мас алегре!3 — викал той, размахвайки един дълъг камшик от волска жила. И викал твърде високо, с въодушевление, страшно доволен от новия си занаят.
От тоя ден почтените граждани започнали да го избягват. Черния капитан се озовал между простите и груби души, между месарите, шофьорите, джамбазите, иманярите и пр. Той пътувал върху гърба на Табутамба навред из околията, отивал и вън от нея, скитал по панаирите, по сборовете, танцувал с продавачките на трико, със съдържателките на стрелбища, пиянствал с амбулантните търговци и разказвал из кръчмите нескончаемите си приключения при общия смях на пъстрата панаирска тълпа.
Вече не произнасял английски думи, не казвал нито „о кей“, нито „ноу“, нито „сей-сей“. Тоя език сега му се струвал неподходящ. Родният му речник се обогатил с множество турски, цигански, тарикатски и други думи.
Съдружието с Каракоч продължило две години. Дошъл денят да си гледат сметките. Каракоч сложил своите бабешки очила, които извадил от един тенекиен калъф, разтворил смачкания и мазен тефтер и след като събирал и изваждал непонятни за Черния капитан цифри, теглил отдолу „калема“ с тежка въздишка.
— На зарар сме! — рекъл той съвсем спокойно. — И то на голям зарар. Сермията я няма налице. Фалименто!
— Ка-а-к? — изблещил очи капитанът — Как на зарар? Че нали от всяка стока спечелвахме но нещо?
— А бе спечелвахме, ама само тъй, ужким. Ти гледай какво казват тия книги — отговорил Каракоч и тикнал мазния тефтер под носа на капитана.
Капитан Негро прегледал сметките, питал за това, питал за онова и като не можал да разбере нищо, ударил тефтера в главата на Каракоч и тръгнал по адвокатите да си търси правото.
Делото продължило три години и пет месеца и не свършило никога. Оказало се, че и двамата били прави. Каракоч представил в съда предълга сметка за заети от капитана пари, обяснил как неговият съдружник ял и пил по панаирите, как разточителствал и гулял по сборовете и поискал Черния капитан да се закълне, че не било тъй. Капитан Негро пък поискал Каракоч да се закълне, че не е получил от него една доста внушителна сумичка, вложена като основен капитал в тяхната търговия. И понеже и двама се заклели, всеки доказал от своя страна, че е прав, но никой не доказвал, че другият е виновен в нещо.
— Големи вагабонти имало в тоя град! — рекъл Черния капитан и вече не се явил на делото, колкото и да го придумвал неговият адвокат, който приличал на посивяла от старост горила, с очила.
След злополучната търговия с добитъка „американецът“ се заловил с градинарство. Той научил, че на запад от града имало твърде много необработени земи, и решил да направи „зеленчукова ферма“.
До есента не стъпил в града. Хората, които продължавали да се интересуват от новото му начинание, дълго време не знаели нищо за него. Капитан Негро направил голяма зеленчукова градина близо до една рекичка. Той наел много работници, купил коне, построил кирпичени жилища и работите му вървели много добре. Но към края на лятото, тъкмо зеленчукът бил в отлично състояние, глупавата рекичка, която и един петел можел да прегази, придошла от дъждовете и само за два часа вдигнала и градината, и бараките, и кирпичените стаи на капитана. Конете се удавили в шеметно буйните талази, които нахлули във „фермата“ със страхотен рев, и помели всичко по пътя си.