Капитан Негро едва се спасил с работниците. Подплашена от стихията, Табутамба избягала, където очите й видят, и вече не се върнала, понеже я откраднали циганите…
Черния капитан се ядосал страшно на рекичката, която се подиграла с него, мореплавателя, преплувал всички морета и океани.
— И досега се чудя отде се взе тая вода — разказвал той по-късно. — Как можа един дъжд да направи такава стихия!
Няколко дни след това произшествие капитанът заживял в една бостанска колиба, набързо измайсторена край опустошената „ферма“. Ходил той из глинестата тиня, гледал тъжно довлечените камъни и черния плевак, изпотрошените върби, останките от долапа и постройките и се почесвал по врата. Все му се струвало, че рекичката нарочно му изиграла тая шега, да му докаже, че не бива да се отнася с презрение към вътрешните води.
В колибата останал до есента, докато продал „фермата“ на безценица.
Когато се върнал в градчето, той носел калпак и бил облечен в селска полушубка, тъй че напълно приличал на обикновен еснаф.
В кафенето го посрещнали с въодушевление. Било им домъчняло за него, понеже нямало кой да ги забавлява, когато не играели карти.
Капитанът не издал с нищо своето нещастие. Напротив, то като че ли го обогатило с нови преживелици и му дало повод да разкаже някои забравени истории.
През последните години той не се заловил с никакви ферми или търговии. Спестените парици били на привършване и капитан Негро така се преобразил и така заприличал на съгражданите си, че никой смъртен не бил в състояние да докаже, какво тоя дребен човечец някога е бил славна и известна морска личност. Само когато ставало дума в кафенето за далечни страни, за мореплаване или за политика, Черния капитан вземал думата и разяснявал на съгражданите си въпроса. Но сега те се отнасяли с недоверие дори към неговите географски познания.
— Лъжеш! — викали бившите му почитатели. — Такъв град в Америка няма! Ти не си ходил там и не си бил никакъв капитан!
„Американецът“ млъквал съкрушено. Завистливите и злобни душици го подигравали открито. Тяхното нахалство преминало всички граници. Някой му задигнал часовника, втори му изиграл на зарове пръстените, трети му откраднал ланеца и т.н. Моряшката щедрост на капитана и без това била особено голяма в почерпушките, тъй че в течение на пет-шест години той съвсем се разорил.
Щом оскубали всичките му екзотични пера и, така да се каже, извършили „битова уравниловка“ с него, еснафите го оставили на мира. Капитанът залавял най-различни занаяти: ту пръскал с машина овошки против мана̀ и ябълчени гъсеници, ту събирал дивечови кожи, яйца и мас за някаква фирма, ту се шляел безцелно из града.
Лелята, разочарована от знаменития си племенник, умряла наскоро и капитанът останал единствен наследник на малката къща.
Все пак неговият характер много не се променил. Той си останал весел, шеговит, но горд човек. Сръбвал си умерено, ял бобена чорба с апетит, когато нямал пари за друга, ходел из града наметнат и кривял безгрижно калпак. Хубавите му дрехи отдавна били продадени, манилските ризи — безнадеждно замърсени. Гетрите той сам подарил някому, а сомбрерото надупчил със сачми, когато му хрумнало да стане ловец. От предишното му богатство останал само един куфар, олющен и почернял, пълен с дреболии, както и някои дългове.
Нещо подобно ми разказа тогава адвокатът. Той си тръгна много доволен, че е успял да ми покаже лошите качества на моя другар. Преди да се разделим, аз го попитах:
— Може би вие сте представител на господин Каракоч и идвате от негово име?
— Да, да, от господин Каракоч.
— Тогава занесете му и от мене много здраве. Капитан Негро, доколкото смея да знам, ще върне парите на вашия довереник, когато и последният върне неговите.
— О, капитанът ви е разказал за това дело — рече адвокатът. — Съжалявам, че ви е заблудил. Но делото още не е свършено.
— Много е зло моето куче — казах аз и погледнах Хектора, който измерваше госта с очи. — Мълкохапо е, дявол да го вземе, и зъбите му са лоши…
Мексиканските приключения на капитан Негро
Цели три дена капитанът мълча. Аз не му казах нито дума за пълномощника на господин Каракоч, все едно, че той не беше стъпвал тук. Пък и другарят ми беше тъй мрачен, че нямаше смисъл да го тровя повече. Той се преструваше на болен. Беше загубил надежда да намери знаменитата си блуза, която еленът бе откачил от рогата си кой знае къде. Гърбът го болеше, черните му очи бяха тъжни. Не искаше да разкаже как е слязъл от вихрогона и къде се е ударил. Една кървава драскотина на бузата му придаваше страдалчески израз и тоя израз той нарочно подчертаваше.