На другия ден взех със себе си двамата ми помощници и отидох в хана. Влязохме в кръчмата. Моите помощници, млади момчета, отидоха да танцуват с момичетата, пък аз застанах до тезгяха да пийна нещо на крак. До мен се облегна грамаден мексиканец с превързана глава, чер като циганин, с бабаитски вид, с бакенбарди и с два револвера на кръста. Гърдите му бяха опасани с патрондаши. Той се държеше много горделиво. Аз му казах учтиво:
— Синьоре, сигурно идвате от фронта?
Той ме погледна отвисоко:
— Да, синьоре. Току-що се върнах оттам.
— Трябва да сте били на много опасно място — забелязах аз.
— Да, на най-опасния сектор. Там, дето падаха най-много гранати.
— И ви раниха?
— Да-а, със снаряд в самата глава. Ужасен снаряд! — рече той и гордо се отдалечи към салона.
Тогава една от дъщерите на кръчмаря, дона Мария, ми пошушна на ухото:
— Не говорете с него. Той може да ви познае по гласа. Казва се Мигуел хуан Алфонсо. Той е същият, когото по-миналата нощ ударихте с лампата…
Черния капитан започна да се смее със своя весел, люлеещ се смях. Беше скочил от стола и докато ми разказваше тая история, жестикулираше с ръце и с крака.
— А бе тия мексиканци са големи будали — рече той уверено и веднага се впусна да разказва друга история, с някакъв полицейски сержант, който развалил, хубавия празник в едно ранчо. Тоя празник бил даден в чест на капитана от собственицата на ранчото дона Жуана дел Томаса. Тя била най-красивата жена в Мексико и се влюбила в Черния капитан, а сержантът ревнувал и провалил празника. Но така се случило, че го заболял зъб. Тогава капитан Негро му предложил да извади зъба. Сержантът се съгласил.
— Зяпайте и жумете — заповядал капитанът.
Полицейският зяпнал и затворил очите си. Капитан Негро извадил револвера си, прицелил се в болния зъб и дръпнал спусъка. Зъбът изхвръкнал от устата и сержантът се отървал от болките…
След това капитанът разказа друга, още по-невероятна история за някаква крава от щата Канзас, която се наяла със зарзали и експлодирала като бомба. От трясъка се счупили всички стъкла на околните ферми на две мили околовръст…
Той беше в най-добро разположение на духа. В такова състояние сам се смееше на лъжите си.
— Стига! — извиках аз, когато той се приготви да разказва нова лъжа, и отидох на двора. Капитанът остана сам в стаята. Оттам се чуваше неговият весел смях:
— Ха-а, ха-а, ха, ха!
Есен
Рогачите отдавна престанаха да реват. Дойде октомври и буковите гори пламнаха. Пурпурночервеното море вземаше очите, брезите се жълтееха между него с оределите си листа, върховете на елите и боровете придобиваха восъчносив цвят, а между тях се издигаха трепетликите като огнени ножове. Постепенно зеленото изчезваше. То жълтееше, изгаряше, криеше се дълбоко в недрата на гората и умираше със самото лято. По гребена на планината есента беше бърза и кратка. Букът припламна за няколко дни. След първата слана земята се покри с окапали листа — дебел шумящ килим, който издаваше всяка наша стъпка. Гората оголя, светлината нахлу в нея отвред и направи стъблата на букаците да изглеждат още по-бели, а мъховете по тях — тъмносини.
Още нямаше дъждове. Слънцето изгряваше и залязваше върху бледосиньото, меко, уморено небе. Сладка тишина пълнеше усоите, сякаш горите бяха упоени от безумните багри на есента.
Хижата като че стана по-просторна. Стените й силно се белееха. Дългото ниско здание бе някак замряло.
По шосето, което минаваше на изток от хижата, всяка сутрин и вечер скрибуцаха волските и биволските коли на колибарите. Те отиваха и се връщаха от Тракия. Нататък носеха тежки нощви, грубо, но здраво направени долапи от прясно рендосани букови дъски, веялки, разкъсани от жълт фладер или описани със сини цветчета. Насам мъкнеха чували жито или големи бъчви младо, сладко, още неферментирало вино. Тая разменна търговия се извършваше по тия места от двете страни на планината най-редовно всяка есен.
Ние чакахме първите дъждове, за да се опитаме да привлечем дивеча към хранилищата. През това време се приготвяхме да посрещнем зимата. Капитанът често отиваше в града или на мините за провизии, разположен като истински каруцар в нашата каручка. Той закъсняваше почти винаги, бавеше се особено много в града и често се връщаше пийнал, оживен и пълен с новини.
— Никой не вярва, че сме опитомили две сърни — говореше той, като разпрягаше Алчо. — Хората в града са големи еснафи, в нищо не вярват! Пък аз им казвам нарочно, че сме опитомили не две сърни, а цяло стадо и на това отгоре пет стари елена, които идат да ближат от ръцете ни сол… Много се ядосвам, когато някой не иска да вярва! Тогава ме вземат дяволите и му надрънквам каквото ми дойде на ума. Ако ще, да вярва!… А, щях да забравя, всички те поздравяват и те канят да слезеш някой ден в града. Аз обаче не те съветвам…