Веднъж, като взех повод от неговите наставления и от малко загрижения му вид, реших да му кажа за посещението на адвоката.
— Тоя вагабонтин е възобновил делото, макар че Каракоч не му е казал да го възобнови. Но тоя го придумал, пък и може и Каракоч да му е обещал, ако спечели делото, да вземе парите за себе си… Разбойник!
— Виж какво — казах аз. — Утре ще отида в града и ще се срещна с адвоката. Може би той ще се откаже… А може и съдът да отхвърли иска.
— Не ходи в града. Хич не стъпяй там, не ти трябва да имаш работа с такива хора.
— Измъкнали ти париците и сега ти се надсмиват — казах аз.
— Да, докато имах пари, всеки се увърташе край мен.
— Е, това не е никаква особена мъдрост.
Той въздъхна дълбоко, поиска да каже още нещо, но презрително махна с ръка и се отказа. Някакъв мрачен спомен изплува в паметта му. Аз го оставих и излязох, защото ми се стори, че плещите му потреперваха. Тоя лекомислен, вятърничав човек, безгрижен като дете, имаше своя трагедия.
Най-сетне дъждовете заваляха. Планината се забули и край стария, забравен горски път вдигнахме стадо елени. Те бяха шест — три кошути, две телета и един огромен рогач. Животните избягаха нагоре по стръмния склон на една рътлина, като вдигаха силен шум и събаряха под краката си камъни.
— Това беше нашият приятел — каза капитанът, когато трясъкът заглъхна.
— Какъв приятел?
— Който ми отвлече блузата.
— Как го позна?
— По рогата. Те са много големи. Освен това левият му заден крак е по-къс — уверено заяви капитан Негро и ме погледна съвсем сериозно, сякаш се учудваше как не съм забелязал тоя недостатък на елена.
— Добре, нека е по-къс — казах аз, да избягна нелепия спор. — А не мислиш ли, че е време да докараме нашите сърни?
Май вече имаше същински рога — две остри шипчета. Той беше посивял, сменил напълно летния си косъм. Тежеше дванадесет килограма и не изглеждаше вече дете. Млякото не го интересуваше, но затова пък проявяваше особена слабост към буковия жълъд. От него той и майка му тлъстееха. На задните му крака, до коленете, се появиха две пъпки като грамадни брадавици — вторият характерен белег след рогата за неговата мъжественост.
Сърна с шапка
Между дивеча, който сега посещава хранилките, има и елени. Пръв се престраши един шугав рогач, след него дойде стадото, което обичаше да лежи край запустелия горски път.
Всяка сутрин напълвахме яслите и коритата с фураж и си отивахме, защото нямаше вече смисъл да стоим в бараката. Май не позволяваше вече да го пипнем с ръка. Свободният живот му беше харесал по-много, отколкото предполагахме, и един ден той и Мирка, които ходеха сега свободно, не се върнаха в хижата.
Капитан Негро смяташе, че ще подивеят окончателно и че никога не ще ги видим.
— Напролет ще опитомим други — утешавах го аз. — Нали за това ги хванахме, да привлекат дивите към яслите.
Капитанът не искаше да се примири така лесно. Той предприе дълги обиколки е надежда, че ще срещне Май. От друга страна, все още се надяваше да намери червената си блуза.
Един ден, като се върна, измъкна от торбата своята знаменита блуза. Окаляна и доста пострадала от дъждовете, блузата бе напълно здрава. Капитан Негро я опра и остана много доволен. Червеният цвят на блузата бе все тъй ярък и това го зарадва.
— Намерих я в един дол, закачена на една драка — рече той.
После ми разказа, че видял на самото било една сърна, която вместо рога на главата си имала шапка.
— Как тъй шапка? — попитах аз.
— Ей тъй, шапка! — отговори той троснато.
— Може би е имала и дреха?
— Казвам ти, че имаше шапка. Нещо като калпаче. Ти все не ми вярваш!
Топ се приготви да се разсърди.
Изгледах го недоверчиво и му рекох:
— Утре искам да ме заведеш на мястото, дето си я видял. Ще можеш ли да го намериш?
— Разбира се — отговори той.
— Ако сърната наистина има шапка, трябва да я убием.
— Има. Видях я съвсем ясно.
През нощта валя слаб дъжд. Утрото беше мъгливо, но топло. Над планината се усещаше дъхът на южняка. Закусихме и тръгнахме.
Отдавна не бях ходил на лов и сега Хектор се разлая от радост, като видя, че идвам да го отвържа с пушка през рамо. Заскимуца, бафна и опря лапите си на гърдите ми.
„Ах, колко те обичам — искаше да каже той. — Виждам, че не си ме забравил.“
Капитан Негро взе късата си пушка. Навлязохме в мократа гора, хванахме пътя по билото и след час бяхме на мястото, където моят другар бе видял сърната с шапка.