— Ей тук я срещнах — каза той, когато достигнахме едно хубаво седло, на което имаше локва, обрасла с висока трева.
Пуснах Хектор, който се дърпаше нетърпеливо на синджира.
Капитанът остана да пази на билото. Аз слязох под него, намерих пътеката, която се спущаше по една стръмна рътлина, и скоро се озовах на друго седло. То беше обрасло с млада букова гора. Дърветата бяха прави и бели като грамадни свещи от бял восък. Когато човек ги гледаше по-дълго, струваше му се, че от тях се излъчва сияние. Жълто-кафявата шума, лъскава от дъжда, бе хубав фон, върху който стъблата изглеждаха още по-бели и по-чисти.
Седнах на един пън, но така, че можех да виждам двете страни на седлото и да стрелям във всички посоки.
Насреща се тъмнееха мощните пазви на един гигантски дол, над който се издигаше най-високият връх, покрит със сняг. Долу, в северните поли на планината, мъглата се опитваше да пропълзи насам. Блъскана от южния вятър, тя се извиваше на големи пухкави кълба и като тихо, беззвучно море заливаше всичко по пътя си.
Край мене мина Хектор, душейки влажната земя. Той ме видя, усмихна се с очи и весело помаха опашка. После се спусна надолу.
Да причакваш дивеч на пусия е особено удоволствие. Стоиш във вековната гора и ти се струва, че чуваш как в тишината се носи протяжен и неспирен звук, който отмерва отминаващото време. Тоя звук изпълва съзнанието и леко замайва. Човек мисли нещо, но мисли вяло, по-скоро съзерцава оголелите гори, смълчаните усои, пустите и голи чуки на върховете. Неизразимо чувство изпълва душата му, сякаш се докосва до някаква тайна, до далечните отминали векове, когато на земята не е имало хора. Странни и нови мисли му идват наум и той забравя, че е на лов. Но тъкмо тогава лаят на кучето го стрясва.
Тъй се случи и сега. Хектор вдигна дивеч под мен и планината се изпълни с болезнен писък, като че някой биеше кучето с пръчка. Но изведнъж писъкът се превърна в басов лай, преля из доловете и събуди заспалото ехо.
„Ах! Ах! Ах! Ах!“
Лаят напредваше като бойна тръба. Обхвана ме възторг, че Хектор гони толкова нашироко, така юнашки, с такъв плътен, уверен глас, с такъв размах. Неговият бас като че заглъхна за миг, после отведнъж се усили и се насочи към мен. В насрещния дол, където блестеше сребърната жичка на водопад, се понесе звучен резонанс.
Мислено следях пътя на сърната, а нямаше съмнение, че кучето гони сърна. Сега тя минаваше под венчето на съседния връх. Ще мине през дола, но по коя от двете рътлини? Ако вземеше насрещната, нямаше да я видя, ако избереше тая, на която стоях, непременно щеше да прекоси седлото. Дивечът си има свои съображения, а опитът ме е научил да ги отгатвам правилно.
Лаят на Хектор ставаше все по-глух, после неочаквано екна в дола. А долът се разтваряше точно срещу мен като пропаст, покрита с настръхнали, онемели гори. Те изглеждаха безучастни, сякаш бяха потиснати от могъща, властна сила, която ги беше сковала. Там се насочваше сърната.
Аз седнах на пъна. Лаят на кучето се губеше ясен и далечен. След няколко минути той заглъхна из безкрайните пазви на планината.
Тишината се възвърна и аз пак чувах оня звук, който отмерваше времето. Мъглата бе успяла да пропълзи насам. Тя заля полите и бавно пъплеше все по-нагоре и нагоре. Беше време да отида при капитана и да се върнем в хижата, но аз продължавах да стоя на пъна.
Така измина час, може би и повече. Под мен нещо зашумоля. Хектор беше оставил сърната, след като е разбрал, че няма смисъл да тича подире й. Той кляфна на прясна диря. Имаше такъв обичай, да ме предупреждава, преди да вдигне.
„Аф! Аф! Готви се!“ — казва той и аз запъвам куроците, които изчаткват последователно два пъти.
Ала този път кучето се забави. Мъглата беше току под седлото и край мен прехвръкваха космати облачета от нея. Все по-силно се чуваше шепотът на ръмящия дъждец.
Станах от пъна и погледнах назад, защото ми се счу, че мокрите листа прошумоляха.
На двадесетина крачки от мен стоеше сиво животно с вдигната глава. На тая глава стърчаха две наперени уши. Под тях главата изглеждаше къдрава и странно повдигната…
Черната мушка се залепи като мушица под плешката на животното. Аз дръпнах спусъка. Животното падна поразено и ритна няколко пъти с дългите си крака… Пред мен лежеше сърната с шапка. Едрите дробинки бяха пробили тялото й и мокрите листа се багреха от кръвта й. Тя беше мъртва. На главата си имаше шапка — безобразна, ужасяваща шапка. Роговото вещество, вместо да израсне нагоре в красиво разклонени рога, беше се разляло като пъпчива гъба върху челото й. Там бе образувало неправилна топка и бе потекло като застинала лава към муцуната, тъй че закриваше дясното око.