Докато разглеждах тая уродливост, Хектор дойде с лай по следите и започна да ближе извиращата кръв от раните на сърната.
— Хооп! — извиках аз, но капитанът не се обади.
Тогава метнах убитото животно на гръб и тръгнах към хижата.
Мъглата се прехвърли зад гребена и удави всичко. Дърветата изглеждаха като призраци. От клоните капеха студени капки и в цялата планина се носеше шепот.
Гости
Дойде циганското лято. Небето се избистри, оголя, както оголя и самата планина. Светлината стана мека и нежна, кротка тишина легна над смълчаните, ръждивокафяви гори. Сутрин сланата се белееше по отсрещния връх, блестяща и суха като сребро. Поляната пред хижата като че се смали — разстоянията изглеждаха по-къси, особено в обедните часове, когато в тишината се чуваше смутеното бръмчене на мухите. В неподвижния въздух святкаха паяжинки. Остро миришеше на опадали листа, на нещо сладко, умиращо. Скръбно бе да се гледат оголените от листопада гори, огрени от слабото ноемврийско слънце. Всеки кът напомняше за отминалото лято, за пролетта и човека, без да иска, тананикаше в себе си някоя елегична мелодия.
Понякога далече гонеха ловджийски кучета и техният лай идваше насам като тъжна песен, която ту се издигаше като плач, ту заглъхваше като въздишка. Над нас висеше прекрасно бледосиньо небе, високо и пронизливо пищеше черен кълвач и в тишината се чуваше пърхането на крилете му, пчела се блъскаше в прозореца на хижата, а наоколо, където и да погледнеш, все медна шума и тук-там из нея зеленеят къпини. Под дебелия килим от листа едва се чува ромонът на някое поточе, чиито води чертаят тъмночервена ивица, която ту се губи, ту отново се показва. Далече на север, из равнината, сивеят обраните поля, обвити в тънка млечна пелена.
В хижата се отбиваше някой миньор, идващ по незнайни пътечки от своите колиби, с черни, недоизмити петна от въглищен прах край ушите и очите, с дебели колибарски дрехи от домашен шаяк. Той носи голяма торба, сандъче, тояжка и гумени цървули, купени от минното дюкянче. Пита за вода и жадно повдига нашата стомна. После отрива устата си с длан, снема каскета и сяда да почине вън, пред голямата кръгла маса, подивяла от слънцето и дъжда. Той говори малко и разсеяно и все гледа наоколо, сякаш умората и тишината на планината са го замаяли.
Друг път идва дървар с тежка, страшна брадва, с парцалива торба през рамо, в която лежи чер ръжен хляб, твърд като камък, и парче солена сланина, или горски стражар в окъсана избеляла униформа и потъмняла от пот фуражка. Всеки носи своя миризма — на кър и на гора, на катран, на въглища. Ние се оживявахме, жадно разпитвахме за това, за онова, черпехме госта с ракия и го изпращахме с погледи, докато изчезнеше във вековната гора.
В един такъв тих и топъл предиобед капитан Негро погледна през прозореца и каза:
— Сега я оцапахме. Идват ни гости.
По пътя, който се отделяше от шосето, бавно напредваше файтон, пълен с хора. Отдалеч между гората приличаше на богомолка, която пълзи. Каруцарят подвикваше на конете и гласът му кънтеше.
Излязохме да посрещнем гостите.
Файтонът спря до поляната — по-нагоре не можеше да отиде. От него слезе тежко околийският лекар, огледа се, вдъхна дълбоко въздух и нададе хриплив вик, от който уморените коне трепнаха и наостриха уши. След него слезе пълен човек с черно мургаляво лице, с ниско чело и силно развити дъвкателни мускули, изпъкнали като възли върху широките му челюсти. Третият гост беше висок рус мъж, червеното лице на когото показваше, че обича пиенето и гуляите.
— Как си, капитане? — извика докторът и плесна моя другар по рамото.
— Здравей, докторе! — възторжено каза капитан Негро.
От файтона снехме две дамаджани, в които звънко плискаше вино, зачервило запушалките, направени от царевични кочани, кошница с провизии, бутилки с ракия, пастърма и сурово месо, увито в кърпа.
Нашите гости поискаха да им постелем една черга на поляната. Господинът с мощните челюсти се изтегна върху нея по гръб, килна шапката върху очите си, да ги пази от слънцето, и сладичко замляска. Русият му другар последва примера му, а околийският лекар седна до тях по турски, отново нададе своя вик, с който изразяваше възторга си, и вдъхновено каза:
— Красота! Ей това се казва пейзаж!
Капитан Негро веднага се разпореди с питиетата и провизиите. Той накара файтонджията да занесе дамаджаните на чешмата да се студят и накладе огън край гората. Файтонджията, възрастен човек, мълчалив и посивял, с мрачно покорство се залови за тая работа.