Не бяха се изминали и двадесет минути, откак нашите гости се изтегнаха на чергата, и по пътя се зададе още един човек. Той вървеше бавно, но спорно, килнал назад кръглата си шапка. В едната си ръка въртеше бастунче, в другата държеше пардесю. Оттук личеше, че главата му е твърде голяма, а лицето широко, едро лице на рус човек.
— Гледай, Тинтера! Ами къде му е спътникът? — учуди се капитанът.
— Кой е този човек? — попитах аз.
— Касиеринът от Земеделската банка — рече файтонджията, като бършеше очите си, зачервени от дима.
Касиерът излезе от гората, погледна назад и умолително каза, като човек, който се е намъчил:
— Е, хайде-е-е-е бе!
На петдесетина крачки зад него бавно пристъпяше неговият другар, облечен в дълга черна дреха. Той носеше малка дамаджана.
— Ида, ида! — обади се той сърдито. — Какво си хукнал? Душата ми извади!
— Нито се караш, нито се водиш! — отчаяно рече касиерът.
Чудно беше облеклото на господин Тинтеров. Той носеше старомоден панталон, клош, крачолите на който се мятаха и се удряха в глезените му. Пантофките му имаха високи токове и отпред се завързваха е такива дълги, широки връзки, че образуваха същински фльонги. Сакото му беше тъй късичко, че задните части на тоя мъж изпъкваха. Другарят му, Кочо, говореше с глух глас, тежко, като старец. Увехналото му лице напомняше лице на старо куче.
Щом видяха натъркаляните на поляната свои съграждани, двамата се спряха смутено. Ние отидохме при тях.
— Ако знаехме, че тия са тук, хич нямаше да дохождаме — рече касиерът.
Той говореше бързо, по особен начин съкращаваше думите и тъй завършваше всяко изречение, че човек трябваше да помисли малко, преди да разбере какво е казал.
— Да си ходим, Никодиме — умолително каза другарят му.
— С какво ще си ходиш? — сопна се Никодим.
— Как дойдохте? — попитах аз.
— С един камион. Той отиваше за въглища в мините — отговори Кочо.
— Не беше камион, а камионетка — поправи го Никодим.
— Все то.
— Не е все то!
— Аз пък ти казвам, че беше камион! — разсърди се Кочо.
— Глупав си, глупав! — рече касиерът и като се обърна към нас, възмутено добави: — Казвам му по пътя, че тъкмо сега има най-много гъби, той ми разправя бабини дивотии, че гъбите били се раждали само напролет!
Капитан Негро посъветва двамата да се настанят при чешмичката и след малко друг огън запуши надолу из гората.
Моят другар намери време да навлече синята си парадна блуза, да сложи пискюлчета на чорапите си и да се обръсне. Той се намираше в отлично настроение, предвкусваше гуляя и всецяло се постави на разположение на гостите, с които някога в добрите си седем години беше ял и пил.
Докато файтонджията въртеше на огъня грамаден шиш с месо, гостите се заловиха с ракията. Господинът с мощните челюсти, който се оказа учител по гимнастика, изведнъж се развесели. Той лапаше големи късове кисели краставици, изпразваше чашите като напръстничета и очите му не се отделяха от масата. Русият му другар, за когото научихме, че бил новоназначен съдия, сериозно и чинно поднасяше ракията към устата си, помирисваше я и бавно, с наслада я изпиваше. Докторът, въодушевен още повече, непрекъснато гледаше през прозореца и повтаряше все едни и същи думи:
— Погледнете, господа, каква красота! Няма нищо по-умно от това да живееш в лоното на природата. Всичко друго е вятър и мъгли!
Никой не му обръщаше внимание. Капитан Негро вече възсядаше стола и се готвеше да вземе думата, т.е. да лъже.
Изведнъж отвън се чу конски тропот. Пристигна минният инженер с жена си, на коне.
Новоназначеният съдия скочи да ги посрещне.
Жената беше облечена е панталон и тясно яке. Тя говореше със сладко гласче и не можеше да изговаря „р“. Една булонка сърдито залая пред вратата на хижата, където пръхтяха конете.
— Господа! — развълнувано извика съдията. — Представям ви моя стар приятел, инженер Котелников, и неговата съпруга. — И добави към госта: — Петя…
Двамата се прегърнаха.
Инженерът се държеше вежливо, но надменно. Беше млад човек, облечен в спортен костюм. Когато нашите гости разбраха от съдията, че той е син на един от собствениците на мината и е акционер в нея, те се надпреварваха да му засвидетелстват почитанията си, особено господинът с мощните челюсти.
Към масата прибавихме още два стола. Разговорът се водеше между съдията и „Петя“. Другите мълчаха. От него стана ясно, че двамата са учили в една и съща софийска гимназия, че са приятели още от деца и че съдията телефонирал от града на своя другар да дойде да се видят тук.
Господинът с мощните челюсти и докторът се почувстваха малко пренебрегнати и докторът продължи още по-упорито да гледа навън, но в това време файтонджията донесе грамадния шиш и дамаджаните с вино.