Случваше се да навлезем дълбоко в дантелената гора и да вдигнем сърна. Животното изскачаше внезапно зад някоя засипана със сняг клада, дето бе легнало на сушина. Понесена от дългите си бързи крака, сърната прекосваше някое слънчево поле, гърбът й блясваше за миг медночервен и искрящ, стремително и грациозно изчезваше тя в бялата гора, а ние с капитана стояхме прехласнати и гледахме дълго към мястото, дето бе изчезнала. Все ни се струваше, че там е останало нещо от нейните бързи, пленителни движения, нещо от плавността и изящния ритъм на скачащото и тяло и че това нещо още стои във въздуха. Ахвахме от възхищение и оживено изказвахме нашия възторг. Тогава за дълго време не можехме да се освободим от внушението, че не сме в гората, а всред невиждано красив декор, на някаква огромна сцена, и ни се струваше, че в чистия, мразовит въздух се носи тиха и нежна музика.
— Ей че е хубаво! — възкликваше капитанът.
— Толкова, че дори ти става противно — казвах аз.
И ние млъквахме и се връщахме разтъжени в нашата бедна хижа. Тъй невероятно красива беше тая гора в такива дни, че всеки от нас избягваше да я гледа и потъваше в свои мисли.
Вечер здраво палехме печките. Капитан Негро много обичаше да спи на топло. Печката се зачервяваше от грамадните цепеници, които горяха с буйно пращене, в стаята ставаше по-горещо от баня и капитанът биваше принуден да отваря вратата или прозореца. При все това спеше в издъненото си легло с калпака на глава.
— Свикнал съм на топло — казваше той и започваше да ми разказва за горещината по екватора.
В края на март всеки ден гледахме окачения на прозореца барометър и чакахме пролетта. Но пролетта идваше бавно. Долу, в равнината, вече грееше топлото априлско слънце, а край нас горите още спяха, тъмнокафяви и космати, снегът стоеше вледенен и хрускаше под стъпките ни. Когато ниско валеше пролетен дъжд, тук минаваха вихрушки с едри парцали сняг. Планината отново побеляваше, сякаш зимата нямаше край. Печките ни все горяха, дървата се привършиха и ние отивахме да разсичаме с брадви някоя суха клада, гъсто обрасла с твърди като камък гъби.
Глухарите вече токуваха. В ранни зори, щом зад начупения хребет в червено сияние се появеше денят, чувахме тяхното клопане.
„Т-це, т-це! Кло-кло!“ — идваше от насрещния гребен, където растяха ели.
От време на време край хижата прелитаха ята диви гълъби, със свисък минаваха патици или тежко и равно размахваха криле диви гъски, необикновено красиви и пъстри върху кафявия фон на планината.
В полите се появиха първите листа. Отначало те напомняха парцаливи останки от резедава, копринена рокля, която вятърът беше разкъсал и закачил из черните, голи клони. Но тия парцали се уголемяваха всеки ден и дори всеки час, разрастваха се всяка нощ и пълзяха все по-нагоре, встрани и надолу, докато един ден развигорът разпука всички пъпки на бука. Тогава горите се показаха в новата си атлазенозлатиста премяна, весело зашумяха и въздухът се изпълни с мирис на младост и на пролет. Зажужукаха дивите пчели, кой знае откъде се появиха първите пеперудки. Минзухарът, който сърните толкова обичат да пасат и от които капитан Негро правеше салати, вече прецъфтяваше и се заместваше от своя събрат — синия минзухар. Дивият чесън показваше сочнозелените си листа, заострени като ножове. Сухата кафява шума беше пробита от хиляди нежни стъбълца на треви: тук-там из стоплените кътчета, дето теменугата разливаше опиващия си мирис, в сладостно притихналия струящ от топлина въздух можеше да се чуе басовото бръмчене на едрия, жълто-чер, космат като варварин бръмбар-пчела, който насилваше всеки цветец и го поваляше под тежестта си. Пееха планинските чинки с трептящи от възторженост гърди, от сутрин до вечер се обаждаха кукувиците, дроздовете, гривеците. Пролетта изведнъж превзе планината.
Ние разтворихме прозорците на хижата, стаите се изпълниха със слънце, весело блестяха стъклата на входната врата, която също беше разтворена.
Дивечът напущаше сечищата, дето бе прекарал зимата, връщаше се по високите пасбища и ние с капитана тръгнахме да видим как изглеждат сега еленовите стада.
Край нашата чешмичка, която се намираше на петстотин крачки от хижата, всяка вечер пасеше красива и едра сърна. Капитан Негро я нарече Мирка. Ние отивахме на залез слънце за вода, скривахме нашите стомни и притаени зад някой бук, стояхме с часове да видим сърната.