Капитан Негро тутакси влезе в ролята на истински „майордом“. Той пренесе цялото ни чинийно имущество, което се състоеше от пет блюда и две талерки, от няколко потъмнели телени вилици, които беше успял да избърше в кухненската кърпа.
Мощните челюсти и докторът се нахвърлиха свирепо на печеното месо, като искаха по този начин още по-силно да изразят презрението си към сърдечния разговор на инженера и съдията. Чукнаха се първите чаши и разговорът стана по-оживен. Капитан Негро вече се смееше с блеснали очи и дебнеше мига, в който ще вземе думата. Тоя миг настъпи най-неочаквано.
Инженершата се обърна към съпруга си и му каза нещо на английски.
Моят другар трепна. Тоя език, за който напразно беше дирил партньор, отдавна не беше прозвучавал в ушите му.
— Мисис… Мисис! — извика капитанът и скочи от стола. — I am very happy that you speak English!5 — Отдавна не съм говорил на тоя език.
— Но вие откъде го знаете? — попита смаяната „мисис“.
Този необмислен въпрос беше съдбоносен. Да се отговори на него значеше Черния капитан да разкаже цялата си автобиография.
— Сега втасахме! — рече докторът, който беше разбрал тая опасност.
— Позволете ми да ви се представя още веднъж — извика капитан Негро, като стана от стола и се поклони на „мисис“ Котелникова.
— Капитан втори ранг, капитан Негро — каза той на английски, отиде при инженершата и почтително й целуна ръка.
— Много се радвам — усмихна се тя.
Бялата булонка сърдито залая капитана. Той пренесе стола си до мисис и без да обръща внимание на кученцето, веднага започна да й разправя нещо на английски.
Инженерът го изгледа насмешливо и заговори с доктора.
— Свършил съм в Германия, но не обичам немците — каза докторът.
— Аз пък англичаните! Какво ще ми разправяш? Нали те развалиха санстефанска България — сърдито се обади гимнастикът, като дъвчеше ожесточено.
— Защо не ви харесват немците? — попита съдията.
— Аз съм социалдемократ — отговори докторът.
— Че и в Германия има социалдемократи.
— Там са хитлеристи!
Високият и звънлив смях на инженершата прекъсна разговора. Капитан Негро беше вече успял да разкаже някакъв анекдот от своя богат с приключения живот.
— Вие сте забавен човек, капитане! — каза тя, като го гледаше с развеселени очи.
— Диване! — презрително изръмжаха мощните челюсти.
Капитан Негро се изправи.
— За какво спорите, господа? — извика той. — За англичаните? А чували ли сте за генерал-губернатора на Индия Хастингс? Той така ограби бенгалците, че когато отидох там, те ми казаха: „Капитан Негро, ще издигнем един храм в твоя чест, ако махнеш тоя човек оттук.“
— Какъв храм дрънкаш? Сега пък храм! — възмути се учителят, който сигурно бе слушал всички истории на капитан Негро, но никога не бе слушал такава, в която има и храм.
— Да, храм! — гордо каза капитанът, като сложи ръцете си на гърба. — Имаше такъв губернатор в Индия. Той граби двадесет години бенгалските индуси. Отивам аз там, всички пищят от него. Поисках аудиенция. Прие ме. Казвам: „Ваше превъзходителство, тая работа така не става. Хората са викнали от вас аман!“ „Не е, кай, вярно, тръгни по реката Ганг и ще видиш колко храмове са ми издигнали от благодарност.“ Тръгнах аз по Ганг. Гледам, наистина му издигнали храмове, ама какви? Такива, дето ги издигат на злите божества, между храмовете на холерата и на чумата!…
Капитан Негро се разсмя пръв на анекдота и погледна своята дама. Но „мисис“ не се разсмя. Анекдотът не й хареса.
Само учителят и аз се смеехме, а инженерът погледна жена си и високо изръкопляска на капитана.
— Браво, капитан Негро! — рече той.
Докторът се намръщи, изпи чашата си на един дъх и пак погледна навън. Капитан Негро се оживи още повече. Мощните челюсти, които не преставаха да дъвчат, го изгледаха с одобрение.
— Да пием! — извика съдията. — Господа, наздраве!
Той беше се опил още от ракията и по червеното му лице се появиха капчици пот.
Изведнъж през отворените прозорци ясно се чуха писъкът на кларнет и тънкото гласче на цигулка.
— Какво е пък това? — извика докторът. — Отде се взеха тия инструменти?
— Господин касиерът и другарят му гуляят — обади се под прозореца старият файтонджия, който ядеше отделно на кръглата маса вън.
— Тъй ли? Че откъде са намерили музиканти? — попита гимнастикът.
— Случайно идвали откъм мините. Ходили да свирят по селата — отговори бавният и спокоен глас на стария човек.