— Да ги доведат! — извика докторът. — Петре, иди им кажи да ги доведат! На всяка цена! Аз ги викам, тъй им кажи!
Файтонджията тръгна и стъпките му заглъхнаха по поляната. Разговорът стана още по-оживен. Съдията и учителят вече спореха на тема кои са нашите врагове — дали немците, или англичаните, — инженерът се беше преместил при жена си и се смееше на вицовете на капитана, а докторът, навел глава, пееше някаква песничка, негова композиция, която започваше така:
В стаята влезе бай Петър и спокойно обясни, че господин касиерът не си дава музиката.
— Как! — извика докторът, като престана да тананика своята песничка. — Не иска ли? Ами утре, като го хване мигрената, кой ще му лекува дебелата глава?
— Не знам, господин докторе — вдигна рамене бай Петър.
Докторът скочи от стола и се втурна навън.
— Къде? — извика гимнастикът и тръгна след него.
Капитан Негро отиде в кухнята да донесе другата дамаджана. Той се опитваше напразно да развесели „мисис“, която никак не одобряваше неговите противоанглийски анекдоти.
— Аз съм свършила Роберт колеж и знам какво значи да си англичанин — казваше оскърбено тя.
От гората се чуваха гласовете на доктора и на касиера, които се препираха. Съдията излезе да види какво става. Кларнетът изпищя наблизо и спря.
— Идат! — рече съдията, като се върна в стаята.
И наистина музикантите идваха. Господин Тинтеров вървеше напред, воден от доктора и учителя по гимнастика, които го държаха за ръцете. Той се съпротивяваше и дърпаше. Беше гологлав. Сивите му очи гледаха смутено и диво, яката на ризата му бе разкопчана, а изразът на лицето му беше такъв, сякаш се намираше пред някакви върховни минути на съдбоносен избор. След него, като носеше в едната си ръка шапката и пардесюто му, а с другата влачеше празната дамаджана, сърдито вървеше Кочо и упорито го придумваше:
— Тинтере, не давай музиката! Откажи им, иначе няма да те погледна!
— Не давам, не даа-м! — фъфлеше касиерът и се мъчеше да се освободи от ръцете, които го държаха.
Музикантите, двама възрастни цигани, смутено крачеха зад господата, изплашени от буйството на касиера.
На вратата той се запъна, успя да се хване в нея и нададе силен вик, сякаш го водеха към бесило. Но докторът и гимнастикът го откачиха и го изблъскаха в салона, а оттам цялата група изведнъж нахълта в стаята.
— Какво гледате бе? Защо не свирите? — извика докторът на циганите.
Кларнетът писна, цигулката начаса̀ го последва с едно високо „си“ и в стаята, заглушавайки веселата врява, екнаха лекомислените и тържествуващи тактове на някакъв италиански марш.
— Сядай, стига си дивял! — викаше докторът и се мъчеше да накара касиера да седне на един стол.
Тинтеров се приготви отново да протестира, но изведнъж видя инженершата и онемя. Присъствието на „мисис“ му повлия по един странен и необяснимо внушителен начин. Той я погледна уплашено и като седна на стола, отчаяно наведе голямата си, ниско остригана глава.
— На̀ ти чаша, пий! — каза учителят, като му наля вино и го сложи пред него.
Само Кочо не пожела да се присъедини към компанията. Той остана изправен в рамката на вратата, с дрехите на своя неразделен приятел и с празната дамаджана в ръце. Увехналото му лице изразяваше убийствено презрение.
— Тинтере! — извика той с глухия си бас. — Ти си овца, баранка! Продаде се! Пфю! — И той плю с беззъбата си уста.
Кларнетът заглуши последните му думи. Изглежда, че само инженерът ги бе чул, и в надменния му поглед блесна любопитство. „Мисис“ въпросително погледна мъжа си, който се намръщи.
— Сбогом, аз си отивам! — извика Кочо от салона.
— Е, върви си — изфъфла касиерът и се размърда неспокойно на стола.
— Няма да си отиде — рече докторът. — Стой си мирно и гуляй с хората! Твоят свети Йероним ще легне ей там в гората и ще те чака като кученце.
— То не е твоя работа — озъби се Тинтеров.
— Хоро! — изрева гимнастикът. — Хоро! — И той запя с фалшив бас:
Цигулката пое игривата насмешлива мелодия, придаде й особен, леко копнеещ тон и като прибави към такта й ленива разпуснатост, с каквато всички цигани свирят народните песни, увлече кларнета със себе си.
— Хайде! — извика въодушевен съдията. — Хващайте се! Петя… — обърна се той към инженера.
Наскачаха, събориха няколко стола, съдията подаде галантно ръка на „мисис“, капитан Негро, който през всичкото време не се отделяше от нея, я хвана за другата ръка. Докторът и гимнастикът издърпаха изпадналия в мрачно отчаяние касиер и край дългата маса, върху която святкаха недопити чаши, се завъртя настройно хоро.