— По-живо! По-живо! — командваше учителят, загледан в краката си.
— Хо-па, хо-па! — провикна се съдията, като правеше излишни движения, които разваляха и отегчаваха стъпката.
От пода се вдигна прах, стъклата на прозорците звънтяха, от тръбите на печката се посипаха сажди. Кларнетът пищеше и неговият писък проникваше навред, като стоманено остър връх ровеше въздуха и влудяваше сръбналите господа. Капитан Негро, забравил своето положение и отдавна неиграл такова хоро, безнадеждно се мъчеше да усвои стъпките, а хванатата до него „мисис“ поглеждаше от време на време към инженера и му правеше умолителни знаци с очи.
Изведнъж Тинтеров се пусна, върна се при масата и като отпи от виното, удари чашата в пода.
— Дръжте го! — извика учителят.
Но докато успее да го хване, касиерът строши и чашата на съдията.
— Прихвана го — каза докторът. — Прибирайте чашите! Ще ги изпочупи…
Хорото се развали. Втурнаха се да отнемат чашите от касиера, който, облещил очи като сомнамбул, вече буйстваше.
Загрижени за нашата бедна покъщнина, ние с капитан Негро прибрахме всичко стъклено, дори снехме огледалото от стената, защото в своето мрачно отчаяние касиерът имал такъв навик — да троши всичко. Но все пак той успя да стовари един стол на пода и да го разбие, за ужас на „мисис“, която изпищя и едва не припадна. Най-сетне с общи усилия изхвърлихме буйния мъж, който мълчаливо се заклати надолу към гората, където неговият верен приятел отдавна го очакваше.
— Говедо! — задъхан рече докторът. — Не вземе да се ожени, че да миряса! Заради вас направи това безобразие! — обърна се той към „мисис“.
— Какво искате да кажете? — изплаши се тя.
— Ами че нали сте жена? — обясни учителят по гимнастика. — В женско общество той стои като теле на панаир. Подъбя се и дума не може да обели, а после лудува, диването му недно! Развали хубавия гуляй!
Нашите гости си тръгнаха. Инженерът и жена му се качиха на конете, останалите напълниха файтона и огънаха слабите му яйове с тежестта си. Файтонджията търпеливо почака да се настанят, обърна се, изгледа ги през рамо и ядосано дръпна поводите. Файтонът потегли. Двамата цигани тихичко поеха към града, доволни, че бяха спечелили още сто лева.
Ние останахме сами в хижата край неразтребената маса, оляна с вино и отрупана с остатъци от ядене. На пода се търкаляха счупените чаши и разбитият стол.
— Защо не ми каза, че си поканил тия хора? — попитах моя другар.
— Кой, аз ли? Никого не съм канил! — излъга той. — Те са се поканили сами. Хрумнало им и дошли…
„Ех, капитане, ти все още не можеш да разбереш как изглеждаш в очите им“ — помислих си аз.
Късият ноемврийски ден си отиваше. Над горите падаха ко̀сите лъчи на залеза. Светлината постепенно стана студена, заплашващо червена и тежка, сякаш идваше от някакъв пожар. Крайчецът на слънцето се скри зад далечните хребети и долу равнината посиня.
Буря
— Излез да видиш какво става — каза Черния капитан, като отупваше калпака си от снега. — Сто хиляди дяволи са решили да изкоренят гората и да съборят хижата.
Не беше необходимо да излизам. И от стаята се виждаше какво става вън.
Вятърът въртеше бясно снега и мъглата, блъскаше ги в прозорците и виеше в четирите ъгъла на сградата. Един грамаден бук без връхни клони, отстоявал досега на много бури, скърцаше и стенеше. Хижата потреперваше и прозорците звъняха.
Макар че се здрачаваше, в стаята бе още светло. Бялата мъгла се виждаше до самите стъкла като невзрачна стена. Печката гореше несигурно и червеното отражение на пламъка през вратичката смутено трептеше върху пода.
Бурята беше започнала преди час и, както изглеждаше, щеше да трае още дълго време.
— Нашият барометър ни излъга — рече капитан Негро, като се намести край печката. — Какво хубаво време бе онзи ден! Добре, че напълнихме отзарана яслите със сено.
Той възседна стола, кръстоса ръце върху облегалката и подпря брадата си върху тях.
— Стори ми се, че видях нашия Май — продължи той. — Тая сутрин, като отивах на чешмата, срещнах две сърни. Не съм сигурен дали бяха Мирка и Май. Всеки случай сърните преминаха много спокойно край мен, без всякакъв страх.
— Дивечът предчувства бурята — казах аз. — Сега елените са отишли на завет към долината на мините. И сърните са бързали за там.
Млъкнахме заслушани във воя на бурята. Входната врата, неспирно блъскана от въздушната вълна, тракаше и се тресеше. Отдолу под нея подът на салона побеляваше от ситните снежинки, които виелицата вкарваше вътре.