Всяка година получавах призовки като най-важен свидетел. Викаха ме и сектите, и в църквите да потвърждавам устно тая история. Най-сетне снеха на грамофонна плоча разказа ми и ме фотографираха в естествена големина…
Капитан Негро не издържа и се разсмя с цялото си гърло.
Пак ми се чу, че някой блъсна външната врата.
— Ти обичаш да четеш книги — рече капитанът. — Чел ли си книгите на Джак Лондон?
— Да, разбира се, на Джек Лондон.
— Не Джек, а на Джак. Така се изговаря по английски. Джак беше мой моряк, на един стражеви китоловен кораб. Ние отивахме в Охотско море да контролираме китолова. Той постъпи в екипажа като прост матрос. Един ден дежурният ми съобщи, че Джак бяга от служба да чете книги. Аз го издебнах в люка, тъкмо беше се унесъл в някаква книга, и му цапнах един по врата. Да, плеснах го здравата. Кой можеше да повярва, че той ще стане такъв прочут писател…
Капитан Негро се готвеше да продължи разказа за Джек Лондон, но отвън екна същински топовен гърмеж. Ние скочихме на крака и като се питахме един друг с очи, втурнахме се в коридора. Бурята продължаваше да вилнее. Навън не се виждаше нищо освен бялата мъгла и въртящия се край прозорците сняг.
— Трябва да е паднало някое дърво — каза капитанът.
Той се върна в стаята, облече шубата си и уви главата си с един вълнен шал.
— Отивам да видя какво е станало — заяви той.
— Паднал е оня стар бук, който скърцаше — рекох аз и се приготвих да изляза с другаря си.
По стъклата на входната врата беше се налепил дебел пласт сняг. Същинска пряспа висеше от горния праг.
Капитанът хвана дръжката и дръпна вратата. Пряспата се събори и бурята хвърли снега в очите ни. В същия миг нещо се блъсна в краката ни и затрополи по дъсчения под на салона.
— Сърнето! — извика другарят ми.
Тутакси затворихме вратата да не би Май да се измъкне навън. Но той нямаше такива намерения. Стоеше зад нас и като държеше ушите си малко свити, учудено ни гледаше с черните си очи. Целият беше побелял, гъстата му козина бе заснежена. Той се отърси и в салона се разхвърчаха цял облак снежинки и капчици вода. След това се изплези и облиза горната си устна с върха на дебелото си езиче.
— Разбойнико! — рече капитанът и се затече да го хване.
Сърнето отстъпи до вратата на стаята и обърна малките си рогчета към нас.
— Тъй ли? — строго извика капитанът. — С кого ще се биеш?
Той го улови за предните крака и го издигна да не може да рита.
Пет минути по-късно Май лежеше на пода в нашата стая и се ближеше, за да сложи мократа си козина в порядък. Капитан Негро му държа дълга реч. Когато я свърши, той се обърна към мен:
— Как мислиш, защо сърнето се върна само? Къде е майка му? Дали не се върти и тя край хижата?
— Може би — казах аз. — Не е зле да видим.
Ние излязохме, ала в двора не се виждаше никаква следа. Бурята бе засипала всичко. Нашите дърва бяха изчезнали под снега и само изкъртеният от корените бук лежеше наблизо като дълга и голяма пряспа, из която стърчаха помръзналите, изпочупени клони.
За гъби
Шосето замря, затрупано от дебели преспи. Не се чуваха вече нито бучащите мотори на камионите, които возеха траверси и въглища от мините, нито подвиквания на каруцари. Тежко мълчание легна над белите гори и само нашите гласове събуждаха заспалото ехо под снежните тунели на гората.
Еленовите стада се събираха в северните котловини, където ветровете бяха по-слаби, а мъглата — по-рядка. Сега хранилищата се посещаваха най-редовно от дивеча. Отдавна бе изядено всичкото сено от яслите, засипаните със сняг корита за овес бяха изгризани от острите резци на сърните и на елените.
Правихме няколко пъти безуспешни опити да занесем храна на дивеча. Снегът продължаваше да вали, преспите растяха, ние потъвахме в тях, падахме на всяка крачка с нашите чували и в края на краищата бивахме принудени да се върнем, без да изминем и половината от пътя. Все пак с голямо постоянство и с много усилия успяхме да достигнем едно еленово вървище и да превържем по околните дървета няколко наръча сено.