Снегът спираше привечер, когато мъглата се сгъстяваше и заливаше с глухота и студена влага цялата планина. Тогава отникъде не се чуваше нито един звук. В забуления, сякаш удавен свят вечерният здрач се смесваше с мъглата и само белината на снега позволяваше да се вижда на не повече от два разкрача.
За икономия на газта палехме лампата само когато в стаята станеше съвсем тъмно и като се задоволявахме със светлината от горящата печка, стояхме мълчаливо край прозорците и гледахме как сивее снегът и как мъглата отминава край нас. От горния праг на вратата висеше голяма пряспа, като свод. Сянката й се надвесваше в коридора. Няколко засипани пъртини водеха към обора, където конят по цял ден хрупкаше сено, а мисис Стейк и Май съжителстваха зад една дъсчена преграда.
След петдневен снеговалеж снежната покривка достигна метър и половина. Не можеше да мръднем никъде освен на двора и до чешмичката, където отивахме с големи усилия, като проправяхме пъртината всеки ден.
Капитан Негро започна да лъже още по-отчаяно. През деня той готвеше или печеше хляб, следобед се предаваше на сладък сън до четири-пет часа, когато вече се стъмваше. После се събуждаше мрачен, дори злъчен, сядаше край печката и зачиташе някой стар вестник. Но след като се оживеше, езикът му не спираше до полунощ.
Една сутрин той ми каза отчаян:
— Утре ще стоим гладни. Няма вече какво да се сготви. Нищо не е останало из долапите: картофите се свършиха, пък мишката изяде сланината…
„Мишката“ беше един голям сив плъх, с който воювахме вече цял месец. Тоя плъх заплашваше да ни разори. Той спеше в леглата ни през деня, скрит под завивките, и когато настъпваше време да лягаме, плъхът се втурваше да бяга из стаите, където имаше твърде много пукнатини, в които изчезваше. След редица ялови опити да го убием той се пресели в кухнята и се отдаде там на разбойничество Капитан Негро намисли да го застреля с една малокалибрена карабина 22, която имахме подръка. За тая цел му устройваше всяка вечер засади, седнал на малко трикрако столче върху кухненската маса, с карабината в ръце. Ала плъхът се пазеше. Той не се показа нито веднъж на открито и докато капитан Негро търпеливо стоеше на своя пост, плъхът спокойно гризеше сланината. По едно време се опитахме да го отровим с миша отрова на зърна, купена от града, обаче зърната се оказаха хранителни за неговия стомах. Най-сетне вдигнахме ръце, очаквайки някакъв щастлив случай да го убием.
Наистина бедняшките ни запаси бяха на привършване. Снегът не позволяваше да отидем до мините, отдето можехме да купим нещичко от миньорското дюкянче.
— Е, какво ще кажеш? — попита капитанът.
Вдигнах рамене.
— Брашно имаме, от глад няма да умрем, но…
— Да наберем малко гъби — предложих аз.
Той се изсмя:
— Ти с всичкия ли си? Кой месец е сега?
— На стотина крачки оттук има отлични гъби. Въпросът е как да стигнем до тях.
— Сънуваш — рече капитан Негро и ме изгледа с недоумение.
— Да се опитаме. Хайде, обличай се. Хубава гимнастика ще направим! А след това ще си хапнем здравата пресни гъби!
Някъде из затрупания двор имаше дълъг и тънък прът. Помнех добре мястото, където прътът бе захвърлен, и като разрових снега, намерих го. Тръгнахме към гората зад хижата, цепейки преспите всред облаци снежен прах. Никой не се сети да вземе оръжие.
Мъглата беше рядка, виждаше се доста далече из снежните тунели. Снегът обвиваше грамадните букаци от горе до долу, като им даваше причудливи форми и ги правеше още по-грамадни.
— Къде ще търсиш сега гъби? — смееше се капитанът, но щом забеляза, че оглеждам букаците, веднага разбра каква е работата.
По загнилите части на дърветата всяка есен и всяка пролет растат колонии от гъби, които народът нарича хъртови уши, защото формата на тия гъби напълно прилича на кучешко ухо, клепнало в горната си половина, такова, каквото имат хрътките. Пролет тия гъби са млечносиви, с нежен бисерен цвят, есен обаче цветът им е жълто-кафяв. Тъй като те растат до късна есен, първите снегове и студове ги замразяват и по този начин ги консервират отлично.
Не беше лесно да се открият хъртовите уши всред засипаните със сняг букаци. Но аз помнех, че наблизо имаше една такава колония, и скоро я намерих по източната страна на едно грамадно дърво. След няколко мушвания с пръта гъбите се откъртиха и паднаха в снега. Капитан Негро се наведе да ги вземе, пък аз заоглеждах околните дървета.
Изведнъж някъде под нас, където се спущаше стръмният ръб на една рътлина, се чу грухтене. Капитан Негро ме погледна. Погледнах го и аз. Грухтенето се засилваше.