— Минават диви свини — каза той, като вдигна глава и се ослуша.
Завтекохме се да ги видим. Нашето любопитство беше голямо — в стопанството имаше твърде малко от тия животни, а ние отдавна мечтаехме те да се развъдят.
Зарязахме гъбите и тръгнахме към височинката, отдето започваше рътлината. До височинката нямаше и двадесет разкрача, но ние изминахме това разстояние за три-четири минути, като се ровехме в снега, сякаш плувахме. Грухтенето се чуваше вече съвсем наблизо.
Между отъналата в сняг и кит гора, през белите клони и стъбла, се мярна тъмната козина на дива свиня. Тя потъваше в снега, но ние бяхме нависоко и можехме да забележим гърба й. Свинята бягаше и грухтеше, без да се спре нито за миг. Тялото й сякаш се разтегляше: изглеждаше ту неестествено дълго, ту се скъсяваше. Това учуди и двама ни, ала после разбрахме каква е работата. Със свинята бягаха четири-пет свинчета, чиито гърбове се мяркаха край нейния. Тя бе майка, водеше свинчетата и бързаше да се спусне в котловината, където снегът бе по-плитък.
— Тю, как не взехме поне една пушка! — каза капитанът със съжаление. — Макар че нямаме право да бием дивеч, но в такъв случай, когато няма вече какво да се яде…
Той не успя да се изкаже, защото от другата страна на рътлината, зад която тъмнееше дълбок и мрачен дол, се чу ново грухтене. То звучеше като глух взрив — сякаш избухваше слаб заряд от запален барут — и бързо приближаваше насам.
— Друго стадо — каза капитанът.
След минутка по следата на свинята се показа черно-кафявата маса на грамаден глиган. Като бухтеше злобно, глиганът напредваше по дългата къдрава следа, оставена от свинята и прасенцата й. Огромното му четинесто тяло беше посипано със сняг. Грозната му глава с половинметрово рило и жълти глиги, закривени като косерчета, бе вдигната сърдито и жадно душеше въздуха. Глиганът цепеше дебелия сняг с учудваща лекота. Под неговата тежест снегът преливаше на малки късчета и топчета, които се търкаляха надолу по стръмнината. За разлика от свинята той се спираше често, обръщаше грамадното си туловище и още по-грозно започваше да бухти.
— Сигурно тича по женската. Загубил я и сега я дири — пошушна ми капитан Негро и като взе пръта от ръцете ми, започна да се прицелва с него в глигана.
Животното отмина. То изчезна надолу из котловината, следвайки дирята на свинята, и само глухото му бухане показваше посоката, по която се движеше.
— Ех, ако имахме пушка! — въздъхна другарят ми и оживено започна да доказва, че при това наше окаяно положение с храната бихме могли да убием с пълно право ако ли не едно от прасенцата, то поне стария нерез.
Ние се наканихме да се върнем при гъбите, за които бяхме забравили, когато две сиви сенки привлякоха вниманието ни. Те се появиха по следите на свинете, тичайки като кучета. На двадесетина разкрача по-назад се зададоха още три.
Капитанът ме блъсна в хълбока и легна в снега.
— Вълци! Лягай, лягай! — рече той, но сам не се въздържа, надигна се и уплашено загледа глутницата, която отмина към котловината. Оттам все още се чуваше бухтенето на глигана.
— Ето за какво трябваше да вземем пушките си! — казах аз. — Щяхме да направим хубаво сражение с вълците!
Прибрахме свалените от бука гъби и побързахме да се върнем в хижата, загрижени за съдбата на свинското семейство. Кой знае какво ставаше сега в котловината, където гладните хищници се опитваха да грабнат прасенцата. Дали те щяха да успеят, или глиганът щеше да види работата на някой от тях? На този въпрос не можехме да си отговорим; всеки си оставаше на особено мнение. Ала нямаше съмнение, че вълците мъчно можеха да постигнат целта си, щом старият четинокоско вървеше със семейството си. Не биха се решили да го нападнат току-така. Неговите жълти косери и дебелата му кожа бяха достатъчно убедителни доказателства как би завършила подобна борба…
Засада
След първия слънчев ден снегът се покри с ледена кора.
Започнахме да ходим със снегоходки като индианци. Снежната кора обаче бе слаба, необходимо беше топлите дни да продължат, за да може тая кора да заякне. Въпросът за храната вече „не търпеше отлагане“. Нямаше дори и гъби за готвене. Всеки ден се надявахме, че откъм мините или селата ще излезе снегочистачка с няколко чифта волове, да изчисти шосето и възстанови движението. Но дните минаваха, а снегочистачката не идваше.
— Трябва да заколим мисис Стейк — каза капитан Негро една вечер, когато прегледахме за последен път празните долапи в кухнята, — макар че е „казионна“ и се ползва със специален кредит във ведомостта, където се мъдрят и нашите имена, гладът не чака.