Настъпваше тиха пролетна вечер, планината се стаяваше в очакване вечерникът да раздвижи с шепот върховете на гората. На запад, някъде много далеч и като че в някаква съвсем непозната страна, догаряше залезът и тук-там по белите стъбла на буките се виждаха алени петна. Къпините изглеждаха масленозелени, повалените трупи се чернееха като поразени от чума великани, а вадата от чешмичката изтичаше надолу с тих ропот. Върху гладкото огледало на небето младият месец побеляваше все повече.
Сърната се появяваше внезапно. Най-напред чувахме как пращят и шумят сухите листа под леките й скокове, а след това я виждахме да се приближава към гъстите, къдрави къпини. Тя пасеше върхарите им, пристъпвайки леко с дългите си крака, спираше се, слушаше и преставаше да дъвче. Понякога извиваше главата си към гърба и ние се учудвахме на гъвкавостта на врата й, на леките й скокове, когато прескачаше някоя клада, на осторожността й, на трептящата й от неспокойствие снага… Чакахме да отмине и след това се връщахме в хижата, ободрени и весели. След такива срещи със сърната капитан Негро дълго се разглеждаше пред огледалото и решаваше да се обръсне…
Към средата на май аз му казах:
— Мирка скоро ще се осърни. Забеляза ли колко се е увеличил коремът й? Хайде да я дебнем, да вземем сърнето й.
— Как да го вземем? Защо? — обезпокои се капитан Негро и ме изгледа строго с облите си очи.
— Ами така, да го опитомим. Да не сме сами.
Той помисли и тутакси се въодушеви от тая идея.
Започнахме да следим сърната. Обикновено тя прекарваше деня в едно сечище, неголямо, но твърде гъсто, под самата чешмичка. В ранна пролет тук вдигахме бекаси. Широко повлекли къпини и малки пътечки, направени от дивеча, едва позволявяха да се навлезе из сечището. Предполагахме, че Мирка ще се осърни тук. И тъй излезе…
Една вечер тя се появи край чешмичката още по-неспокойна. Коремът й беше прибран, бялото й огледало бе замърсено.
— Осърнила се е — тихичко прошушна капитанът на ухото ми.
Той лежеше по корем и наблюдаваше сърната през половинметровия морски далекоглед, пък аз я гледах през моя ловджийски бинокъл.
— Сега не трябва да я изпущаме от погледа си, да видим къде ще отиде. И после — не се знае дали е родила две сърнета, или само едно — забелязах аз.
— Две са — убедено рече капитан Негро.
— Ами ако е само едно! И то се случва… Ще й го вземем ли?
— Казвам ти, че са две! — твърдо отговори моят другар, като свиваше и разпущаше тръбата, да докара сърната по-добре на фокуса.
— От какво съдиш?
— Коремът й беше много голям.
— Това още не е доказателство.
— Аз пък мога да се хвана на бас… Гледай, тя пак отива към сечището. Значи, там са малките…
Наистина тоя път сърната скоро се върна в сечището и се загуби във вечерния здрач.
— Вдругиден започваме претърсването — казах аз. — Ще й дадем малко време да се порадва на рожбите си. Нека сърнетата посучат повече, преди да вземем едното от тях. Нали ще го храним с биберон и козе мляко?
— Какъв биберон? Откъде ще вземем биберон? Ние нямаме мляко, а ти ми говориш за биберон — възмути се моят другар.
— Утре отивам в града с нашия Алчо. Ще купя биберон от аптеката. Ще докарам и една коза с яре. Освен това налага се да отидем в града за картофи.
— Ти ли ще отидеш? — замисли се капитан Негро.
— Защо не? — рекох аз.
— Е, хубаво, иди — почти сърдито каза той, като вземаше голямата, жълто гледжосана стомна, която бяхме скрили наблизо.
— Може би ти се иска да отидеш ти? — предложих аз.
— Не, ни най-малко! Не искам да стъпвам в града!
Тръгнахме към хижата по криволичещата пътечка, която се виждаше като светла ивица, разсичаща кафявата шума по земята. Напред и малко нагоре, в другия край на посивялата от вечерния здрач поляна, се белееше самотно нашата хижа. Вечерникът шумеше над главите ни с младите листа на вековната гора.
— Ти разбираш ли от кози? — попита капитанът.
— Не особено.
— Тогава непременно ще те излъжат. Ще ти дадат някоя болна. Търговците на добитък са големи вагабонти. Аз ги познавам добре, защото съм патил.
— Ще внимавам.
— И да внимаваш, все то! Пак ще те излъжат.
— Тогава иди ти — предложих аз.
— Налага се да ида — с въздишка рече капитан Негро. — Не че ми се ходи, но се налага.
— Не е зле да вземем няколко питомни заека — казах аз.
— Защо ти са? Да подкопаят хижата ли?
— Те се развъждат бързо и ще ни осигурят с месо.
Капитан Негро веднага се съгласи:
— Прав си. Ние имаме нужда от повече месо. Ще взема зайци от белгийска порода. Тая работа е доходна.
На другия ден той започна приготовленията за път и това му отне целия предиобед. Изчеса нашия Алчо и оплете гривата му, изми каручката и сложи ново одеяло на седалката. След това се избръсна грижливо, облече парадната си блуза, която никак не отиваше на широкия му зеленикав брич, върза под коленете си някакви пискюлчета и като се мръщи дълго време над своя извехтял калпак, поиска да му дам моята шапка.